9months/boyxboy, mpreg/

Part 39

  Беше ли странно, че дори докато вървяха към кухнята, Джонгхюн продължаваше да държи ръката му?
Да... за Темин бе адски странно.
Но топлата длан на Джонг беше толкова уникално уютна, че на русокосия му се прииска никога да не я пуска. Да се преструва, че абсолютно нищо не може да ги отдели една от друга. Щеше да бъде по-лесно от колкото да знае, че това е невъзможно и да разваля мига.
Представяше си, че ще има миг, в който ще стоят хванати за ръка с часове. На едно място, неспособни да мръднат, само за няколко минути. Щеше да бъде страхотно, нали?
Но действителността беше толкова гадна.
Темин не искаше да тича от този подарен миг на нежност. В живота му с Джонг те бяха толкова малко, че всеки един беше адски важен.
Искаше му се..наистина му се искаше да се усмихне и да стисне с всичката сила на света, дланта на другия само, за да му каже без думи, че не иска да се отделя никога повече от него.
Но може би страха... страха от това да бъде наранен отново го правеше предпазлив.
Може би и самата мисъл, че от където и да го погледне, той и Джонг не можеха да имат общо бъдеще.
Знаеше, че Джонг прави всичко възможно и това си личеше във всеки един малък жест, но раната, дупката, която бе изкопал по-рано искаше много повече от това, за да бъде запечатана трайно.
Едва когато усети чуждата длан да се отделя от неговата, Темин осъзна, че мига свърши. И реалността отново го облече с дебелото си палто.
Темин прибра ръката си, стискайки я с другата, сякаш се опитваше да запази от усещането за по-дълго, а Джонгхюн свали две керамични чаши от горния рафт над мивката и сложи две пакетчета чай в тях. Доля с гореща вода и се обърна, като погледна леко притеснено към Темин.
Сякаш бяха толкова непознати, сякаш това бе самата първа тяхна среща.
Джонгхюн остави чашите на масата и неловко покани Темин да седне. Няколко секунди сякаш Темин обмисляше предложението, което допълнително напрегна Джонгхюн.
Накрая когато той седна, Джонгхюн го последва с леко дръпване на стола. Той побутна неловко захарницата към Темин и прибра ръката си, дърпайки дългия бежов пуловер, с който бе облечен. Сякаш опитвайки да се сгрее от несъществуващия студ. Темин прие бавно захарницата и взе една от лъжичките на масата като започна да си слага нужната доза в чая.
Тишината продължи адски неловка и дебела, да се носи между тях и Темин усети как пада върху раменете му. Опитваше се именно заради подобни моменти, да отбягва Джонгхюн. Но сега се чувстваше като в капан, в който Джонгхюн го беше бутнал и беше забравил къде по дяволите бе скрил ключа.
Темин повдигна бърз поглед към лицето на Джонгхюн, който го наблюдаваше изучаващо. Устните му се изкривиха съвсем леко, колкото да разчупи обстановката и след като затвори капачето на захарницата, той отвърна.
- Благодаря.
- Няма за какво/отвърна на свои ред Джонгхюн и издърпа захарницата, за да си сложи и той в своя чай./
Докато го правеше потропваше с крак. От вън се чу изсвирване на клаксон, след това няколко вика и после отново тишина, спускаща се като пелерина.
Джонгхюн въздъхна и прочисти гърлото си.
- Малко ми е трудно да започна...
Темин просто стоеше и го гледаше, стиснал горещата чаша между ръцете си.
Сърцето му препускаше лудо, а в главата му се въртяха толкова много мисли. От най-безобидната, до най-страшната. Ами ако Джонгхюн искаше Сю само за себе си?
Не.!!! Той не можеше да постъпи така с Темин. Не можеше, нали?
Щеше да бъде наистина безчувствено от негова страна.
- През последните няколко дни, аз разбрах, че съм постъпил наистина зле./започна Джонгхюн, не отделяйки погледа си от повърхността на чая/ - И може би за това има вина Оню. Той ме побутна да се вразумя, а и случилото се с Джой изигра ужасно голяма роля.
- Как е тя?/Темин рязко смени темата. Джонг се зачуди за миг, дали не го стори нарочно./
- Не знам. Последният път, когато се чухме, тя беше на летището. Надявам се да е добре.
- Ще се върне ли все някога?/в гласът на Темин се четеше истинска липса/
- Вероятно/бе единствения отговор на Джонг/- Темин.... нека говорим за..ами..за нас.
Думичка като „нас" можеше ли изобщо да има? Темин отдавна беше зачеркнал възможностите в мозъка и сърцето си. Темин сведе глава, кимайки съвсем леко.
- Колко още мислиш да останеш при онзи мъж?/въпроса беше толкова неочакван, че Темин почти бутна чашата към скута си/ - Имам предвид, че аз настина искам да се върнеш.
- Джонг, говорихме за това и се разбрахме, че ще можеш да виждаш Сю, когато пожелаеш. Но не искай от мен да се върна назад в миналото.
- Аз наистина се опитвам да направя така, че бъдещето да не се превърне в минало.
Темин въздъхна и отпи от чая си.
- Трудно ми е.
- На мен също.
- Но на мен повече, Джонг. Нямаш си на идея какво ми костваше да си тръгна и да се опитвам да се примиря с това, че няма да се върна.
Джонгхюн прехапа долната си устна. Изпитваше едновременно безсилие и яд. Безсилие за това, че макар да се опитваше, той усещаше решителността в Темин и донякъде знаеше, че няма да може да го върне. И яд за това, че беше толкова безсмислено тъп.
Джонгхюн затвори за миг очи, издишвайки сякаш задържаше дъха си през цялото това време. Той избута чашата си настрана и отскубна дланта на Темин от неговата собствена чаша, стискайки я. Темин повдигна изненадан поглед към този на Джонгхюн и отвори устни сякаш опитвайки се да зададе въпрос, който Джонг вече знаеше.
- Наистина съжалявам/в думите на Джонг се четеше цялата болка на света/ - Съжалявам. Много съжалявам/той продължи да повтаря, докато очите му сякаш изпепеляваха тези на Темин./
Джонгхюн стисна дланта му с всичка сила, което леко шокира Темин. След това се изправи и се наведе над масата, улавяйки с другата си ръка брадичката на Темин.
Но въпреки това не приложи никаква сила, за да бъде сигурен, че Темин би могъл да се отдръпне ако не иска. Но Темин не го стори и Джонгхюн възвърна решителността си, двойно по-силна.
- Обичам те, Темин/издиша тихо върху устните му и ги слепи в детинска целувка, която бавно по бавно се превърна в нещо повече/
Темин стоеше вкаменен, устните му дори не помръдваха, а очите му стояха отворени, вперени в затворените клепачи на Джонгхюн.
Образа се замъгли само за няколко секунди, в които от очите му закапаха сълзи и той ги затвори, правейки сълзите, от единични в цял поток, спускащ се надолу до брадичката.
Устните му се отвориха и той отскубна ръката си от тази на Джонгхюн, стискайки врата му толкова силно, сякаш, за да се увери, че това бе истина.
Не искаше да забравя и нямаше да забрави стореното от Джонг преди месеци, но знаеше, че всяка рана бавно по бавно зараства, стига той да даде шанс за това..
Може би беше дошло времето, в което живота щеше да му се отплати със същата сила, с която го нараняваше до сега.


*

Кибум си поръча капучино. А към него и парче еклерова торта.
Макар, че беше собственик и освен това работеше в сладкарница, той никога не злоупотребяваше с възможностите си.
Можеше да има тонове маслен крем в хладилника, но той не гледаше на него, като на обикновена смес, а твореше със същата страст, с която го правеше и като малък.
За негова утеха поне Мино не бе толкова луд.
Той редовно си похапваше, за което Кибум дори не искаше да споменава, защото знаеше, че другото момче ще се засрами.
Бяха седнали в кафене, близко до сладкарницата. Беше малко, но уютно. Цялото обзето сякаш от цветята на собственичката-г-жица Су Янг.
Кибум помнеше това кафене още от малък. Баща му винаги го водеше тук, когато майка му бе на работа, за да го поглези със сладолед или торта, а може би и двете.
А и кафето бе вкусно. Кибум обожаваше тукашното капучино.
Мино все още бе на щанда, избирайки си торта, което даде няколко минути на Кибум, за да го погледна.
От няколко години работеха заедно, но Кибум никога не бе отдавал толкова голямо внимание, например на това с какво е облече. И колко добре му стои черното палто. Как издължаваше и без това дългата му фигура. Или черната коса, която винаги стоеше вдигната нагоре, сякаш бе направена от клечки. С течение на секундите Кибум все повече осъзнаваше, че приятелството му към Мино, не е точно приятелство.
И се страхуваше. Страхуваше се, защото не знаеше как да спре да върви в тази посока, в която вървеше сега, а изход сякаш не съществуваше.
Струваше му се грешно и в същото време се изкушаваше да преодолее разстоянието между тях на един дъх. Когато Мино се обърна с чиния торта в ръка и чаша кафе, Кибум бързо извъртя погледа си към стъклото, което бе от дясната му страна.
Бяха си избрали маса до прозореца, защото напоследък се стъмваше наистина бързо и той искаше да се порадва на късия ден.
Мино седна срещу него и измъкна някакво малко листче от чинията върху, която стоеше чашата му с кафе.
- Кий, виж/Кибум погледна в ръката на Мино, който държеше листчето/ - Имам късметче.
- Наистина? Аз защо нямам?
- Може би не си толкова симпатичен. Виж..аз съм друго нещо/Мино се засмя на глупавата физиономия на Кибум, който изпуфтя и вдигна вилицата си, сякаш беше оръжието, което щеше да запази честа му/
- Не знам кой те е излъгал, но си е направил жестока гавра с теб.
Беше ред на Мино да изпуфти. Това накара устните на Кибум да се извият в полуусмивка. Мино разгъна късметчето си и повдигна вежда.
- Най-глупавия късмет, когото някога съм получавал.
- Я/Кибум протегна ръка и взе късметчето от тази на Мино/ - Любов? Честно? Защо мислиш това за глупаво.?
- Просто..мисля, че не ми трябва точно това в момента.
Кибум се почувства доста тъпо. Той ли беше единствения идиот, който си помислеше, че това между него и Мино бе нещо повече от приятелство..? Мино наистина ли не го чувстваше така.?
Кибум се усмихна някак престорено и сгъна листчето, подавайки го отново на Мино.
- Прав си..на кого са му нужни тези глупости.
- Наричаш това между теб и Темин, глупост?/Кибум тъкмо повдигаше чашата си, когато спря и се вгледа в черните очи на Мино. Той бавно сне отново чашата и въздъхна. След кратко мълчание отвърна./
- Това между нас... не знам как да ти го обясня.
Мино замълча, пропускайки шанса си да направи остроумен коментар. Той просто почака Кибум да се почувства готов и да сподели с него. Не бе тайна за него, че умира от любопитство да разбере какво таи Кибум в себе си. И дали все още изпитва онези чувства към Темин.
- Темин е невероятен, знаеш ли. Той износи и роди дете, без помощ от Джонгхюн. Той бе готов да се справи с това сам, дори без моята помощ. Без покрив над главата си, без пукната пара. Но бе решен. И защо? Можеше просто да махне бебето и да си оправи живота, нали така? Но той не го стори. Той се хвърли в дълбокото, готов да потъне, но не и да убие. И аз му завиждам за решителността. Завиждам му защото е силен.
- Да...той е невероятен човек. Може би затова го обичаш толкова много/Мино сне поглед, гледайки в течността в чашата си/
- Обичам го..но...не знам, дали е любовта, която трябва да изпитвам.
- Какво искаш да кажеш?/Мино отново погледна Кибум, готов за новата информация/
- Чувствам се добре около него. Чувствам, че той прави празния ми дом наистина топъл, но сякаш не е онова чувство, което изпитваш когато просто тъгуваш, желаеш, обичаш някого. Някого, с когото искаш да прекараш живота си.
Лицето на Кибум се покри от сянката на минувач. Изражението му бе толкова съкрушено, объркано, сякаш се луташе между мислите си и избора си. Сякаш не знаеше къде е твърдата земя и къде трябва да стъпи.
Мино взе вилицата си и нагло издърпа чинията с парчето торта, което принадлежеше на Кибум. Кибум повдигна главата си, изблъсквайки всички мисли настрана.
Мино си взе голяма хапна, след което облиза вилицата си.
- Тортата е вкусна. Благодаря, че ми позволи да я опитам.
Кибум повдигна вежда, след което се усмихна и засмя.
- Ти си ужасно нагъл, знаеш ли?
- Чувал съм го. Но пък съм сладко нагъл, нали?
Кибум почеса врата си. Мино почти видя червени кръгове по бузите му.
Той се усмихна и побутна своята чиния със своето парче.
План: "Разсей Кибум" бе в действие.
- Ето..опитай и моята.
Кибум кимна и си взе, след което измърка.
- Леле...адски е вкусна. Ако г-жица Су Янг продължава да продава толкова вкусни торти, ще фалирам.
Мино се засмя искрено. Кибум се усмихна, вгледан в малките сладки трапчинки на бузите на другия. Беше толкова уморително да го гледа, да чувства, че прави грешни неща, но да продължава.
И толкова уморително да се стърпи от това да докосне..каквото и да е.
Тялото на Кибум отново забушува, а сърцето му задумка толкова бързо и грубо.
Кибум се страхуваше. Страхуваше се, че приятелството между него и Мино...може би вече не бе такова.
Може би вече бе нещо много повече.