9months/boyxboy, mpreg/

Part 58-КРАЙ

  На връщане от Пусан, пътят се стори на Кибум адски дълъг. Може би беше, защото не искаше да оставя Темин сам, или защото нямаше търпение да види отново Мино. Може би беше малко и от двете, но да стои далеч два дни от чернокосото момче, беше истинско мъчение.
Не се помнеше такъв мекушав глупак. Устните му се разпънаха и той погледна върху екрана на телефона си. Имаше само една единствена снимка на Мино и тя беше направена докато спи. Беше успял да го щракне съвсем тихо преди пет вечери, когато се прибраха толкова уморени, че веднага си взеха душ и си легнаха. В горещата прегръдка на Мино, Кибум не можа да заспи. Тогава запечата и този момент.
Беше със слушалки в ушите и слушаше някаква странна песен, която не си спомняше да беше качвал, но избора му беше малък, а и не обръщаше особено голямо внимание на музиката. Причината да я слуша бе хъркащия дядо на седалката до него.
Автобуса премина табелата с километри и той видя заветната цифра „50 км". Не беше далеч. Само още час и щеше да бъде в прегръдките на любовника си.
Навън отдавна вече беше тъмно. Беше излязла и лека буря. Кибум реши да изненада Мино, затова си беше съставил план.
Щеше да си хване такси до дома на Мино, щеше да си отключи с ключа, който той му даде и щеше да скочи около врата му, задушавайки го от целувки.
Кибум се размърда нетърпеливо на мястото си и за миг се почувства като ученик, който бе тръгнал на екскурзия.
Той беше любопитен. Дали Мино го очакваше със същото нетърпение, с което не можеше да се справи Кибум? Чернокосото момче прехапа устни и отпусна главата си на меката облегалка. Вгледа се в преминаващия поток от коли, които напуснаха Сеул и премигваше бавно, следейки всяка една километражна табела по пътя. Скоро градът се издигна напред с високите си небостъргачи и забързания си трафик. Кибум никога не би предположил, че този град ще му липсва толкова много. В сравнение с Пусан, Сеул беше много по-голям..по-луд..по-бърз и натоварен. Кибум беше привикнал до толкова с този бърз ритъм, че дори не му правеше впечатление..докато не посети Темин в по-тихото и спокойно градче.
Скоро автобуса спря на автогарата и Кибум се изправи, разтривайки задните си части. Не беше свикнал да стои на едно място толкова дълго време. Слезе по тесните стъпала и почака шофьора да му подаде куфара. Издърпа дръжката и завлачи сака напред към изхода. Винаги имаше чакащи таксита, затова не беше трудно да си хване едно. До адреса на Мино имаше само двадесет минути с кола и Кибум се отпусна назад в седалката, наблюдавайки всеки един човек, покрай когото минеше колата.
Светлините искряха и се отразяваха в уморените му очи. Трафика стана по-лек и скоро излязоха от центъра на града към един от по-отдалечените квартали. Домът на Мино беше в горния край на квартала, където се побираха няколко ниски и малки къщички. Когато колата паркира отпред, Кибум плати и благодари. Излезе и измъкна куфара си. Реши да го вдигне, за да не вдига шум с колелцата. Само няколко крачки му трябваха, за да се добере до външната врата. Ключът, който Мино му беше дал, висеше на връзката с ключове за неговия собствен дом и за сладкарницата. Намери правилния и тихо го мушна. Щом завъртя ключа и вратата се отвори, той тихо я бутна. В коридорчето беше тъмно, но във вътрешността на къщата светеше. Кибум остави куфара си до входната врата и все още с обувките, пристъпи на пръсти по-навътре. В хола нямаше никого и Кибум наистина се изненада, защото телевизора и осветлението работеха. Той щеше да провери в спалнята, когато забеляза две чаши за вино на масата, заедно с бутилка „Розе". Кибум изкриви лицето си в съвсем друга физиономия и бавно се приближи. Пръстите на ръцете му се разтрепериха и през ума му преминаха какви ли не мисли, сцени и сценарии. Не беше глупав и разбираше пределно ясно, но ума му отказваше да приеме, че това може да е истина.
Очите му се напълниха със сълзи, които не потекоха надолу и той направи единственото, за което се сети. Трябваше да се увери..просто трябваше.
Бързо и едновременно бавно се приближи до вратата на спалнята, която стоеше затворена. Кибум спря пред дървения материал и протегна ръка. Погледа му се разми заради сълзите, които плуваха в очите му. Пръстите му се увиха около бравата и той затвори очи, натискайки я рязко надолу. Бутна дървената врата и натисна ключа за лампата, разтваряйки бавно клепачи.
Стаята беше празна.
Очите му зашариха за най-малкия знак, който можеше да издаде Мино в изневярата му, но такъв нямаше. Леглото беше изгладено прилежно до последната неравност. Двете пухкави възглавници си бяха на мястото. Всичко беше точно така, каквото Кибум го помнеше.
Той пристъпи назад и се върна при двете празни чаши. На дъното на едната имаше няколко капки от течността и Кибум бавно я повдигна. На ръба й имаше тъмночервено червило.
Кибум затвори очи и пусна чашата, като тя се разби на пода.
Всичко се разби, точно както стъклената чаша. Всичко пречупи границите си и света на розови облачета, които държаха Кибум в капана си, се сгромоляса. Как можеше да е толкова глупав?
Кибум поклати глава и изтри с ръка първата стекла се сълза, когато външната врата се отвори. Мино пристъпи в хола и издаде звучна въздишка, сякаш току що се беше отървал от товар. Кибум не посмя да повдигне главата си към чернокосото момче. Страхуваше се, че ще се предаде в капана на лъжата му отново и отново, докато лъжите не станат толкова много, че да го погребат жив.
Мино се усмихна и се приближи.
- Миличък, прибрал си се!/посегна да го прегърне, но Кибум постави ръка върху гърдите му и го спря надалеч/
- Кажи ми, че всичко е лъжа. Че очите ми ме лъжат. /Мино обаче не отвърна нищо, все още шокиран от променения Кибум/
Кибум обърна лицето си към Мино и го погледна. Кристална сълза се спусна по бузата му и падна от брадичката му, безтегловно.Мино преглътна. Гледката на болезненото лице, което Кибум притежаваше го караше да се чувства слаб.
- Имам нужда да знам, че е лъжа./Ноктите на Кибум се забиха в тениската на Мино и той я стисна силно в юмрука си/ - К-как..как м-м-можа?/думите му трепереха и се деляха. Кибум въздъхна и преглътна хлиповете си/ - Лъгал си ме през цялото време, нали? Забавляваше се с мен, докато аз повярвах, че най-накрая съм срещнал правилния човек. Но такъв не съществува, нали? Защо го направи?/извика силно Кибум и издърпа тениската на Мино към себе си. Вкопчи и другата си длан около плата/ - Защо ме излъга? Защо? Защо?
Кибум заплака и отпусна главата си, като подпря челото си върху гърдите на Мино. Аромата на женски парфюм се разби в носа му и той стисна клепачите си, плачейки силно, сякаш болката бе физическа, а не душевна. Мино повдигна ръцете си и докосна рамената на Кибум. Сякаш това беше нужно, за да накара чернокосото момче да се отдръпне. Той изблъска Мино от себе си и взе ключовете за колата си, които стояха до другата стъклена чаша.
- Не ме следвай! Остави ме сам!/Кибум заобиколи Мино и бързо се отправи към вратата/
Подмина куфара си и блъсна дървената повърхност зад гърба си. Затича към паркираното превозно средство и се качи.
Веднага след това потегли. Карайки бързо, той се опитваше сякаш да избяга от лъжата, която Мино беше оплел в живота му. Подмина червен светофар, разминавайки се с друга кола по чудо и продължи бързо напред. Очите му не спираха да проливат сълзи и за миг Кибум се почувства изгубен в мислите си.
Искаше просто да се прибере и да го гушне силно. Да се увери, че изминалите месеци не бяха мираж.
Но Мино го върна в реалността толкова по-бързо. Кибум заплака с глас и натисна клаксона, за да пропъди пешеходци, които се движиха бавно по пешеходната пътечка.
Някъде зад него се чу звук от полицейска кола и Кибум в огледалото за обратно виждане, успя да различи бялата Тойота, която го преследваше неудържимо.
Не му отне много време, за да натисне спирачките и просто да спре по средата на пътя.
Изблъска се от волана и подпря гърба си на седалката, впервайки погледа си в тавана.
Искаше просто да затвори очи и да заспи, за да може да се събуди и всичко това да е било просто сън. Мино да го целуне за добро утро и да му поднесе закуска в леглото. Пържени яйца с бекон или горещи нудълси. Кибум щеше да изяде всичко, именно защото беше приготвено от неговия любим.
По стъклото се чу удряне и той дори не погледна, когато вратата на колата беше отворена.
Едва успя да усети как колана около тялото му се откопчава и студените белезници се закопчават около китките му.
Загледан в тях, той почти успя да си представи как задържа по абсолютно същия начин лъжата в клетка..така че никога да не я беше узнавал.

*
Темин свали мобилния телефон от ухото си и погледна екрана, натискайки червената слушалка. Притесняваше се безрезервно много, защото не можеше да се свърже с Кибум.
Откакто го изпрати до автобуса, номерът му постоянно даваше свободно, но отговор така и не получаваше. През ума на Темин преминаха какви ли не лоши мисли. Цялото му сърце се надяваше това да е просто някакъв малък проблем с картата или телефона му. Надяваше се, че абсолютно нищо не се е случило.
Странното обаче бе, че той не можеше да се свърже и с Мино.
„Може би наваксват изгубените дни"- беше казал Джонгхюн сутринта преди да отиде на работа и на Темин наистина му се искаше да вярва,че е така.
Но Кибум не беше от типа хора, които просто ще зарежат телефона си някъде и ще забравят за съществуването му.
Темин наистина много се притесняваше.
Щеше да се обади и в сладкарницата, ако изобщо знаеше стационарнияттелефон.
Той прокара ръка през умореното си лице и остави телефона си на все още неоправената спалня. Ръцете му бяха мазни поради някаква причина и той отиде да ги измие, както и да измие зъбите си.
Не се бави повече от пет минути, когато чу как Сю плаче.
Беше спала цяла нощ без да се събуди и Темин беше наистина благодарен за това.
Започваше да свиква с идеята, че Сю става по-голяма, по-разумна и по-послушна. Вече умееше да държи шишенцето с мляко, що-годе стабилно. Ставаше все по-гъвкава в краката си и разбираше неща, които Темин й говореше.
Усмихваше се и се намръщваше, щом се налагаше.
Умееше да получава това, което иска, макар Темин винаги да й го даваше без да се замисли. Щом русокосото момче я взе в прегръдката си, Сю спря да стене и лицето й се избистри от радост. Устните й се разтвориха и през погледа на Темин се разкриха четирите наскоро появили се зъбчета. Две отгоре и две отдолу, едни срещу други.
Вече умееше да сдъвква по-добре храната и да се хапе без да го иска.
Все още свикваше с усещането да има нещо остро в устата си и как да борави с него. Темин помилва косицата й и постави малка целувка по челото. Излезе от стаята и слезе по стълбите, отправяйки се към кухнята. Навън се чуваше странен шум от резачка и той се подпря на прозореца над мивката, впервайки поглед в господин Ким, който режеше клоните на голямото дърво. Темин харесваше сянката, която те придаваха, но явно пречеха, щом бащата на Джонг ги режеше.
Темин не отдаде по-голямо значение на това, а постави Сю в паяка. Още щом я остави и се повдигна, Сю закрачи, плъзгайки се по дървения под в най-различни посоки. Пищеше, радвайки се на свободата си, а малките колела на паяка вдигаха шум по повърхността на пода. Темин отвори хладилника и изкара кисело мляко исмлян банан, и ги смеси, правейки пюре на Сю. Остави кафената чашка на масата в кухнята и издърпа стола си, само за да седне на него. Сю екстремно се блъсна в краката му и Темин се усмихна, обвивайки ръцете си около мишничките й, за да я повдигне. Постави я да седне в краката му и без да й слага лигавниче, започна да я храни.
Сю отваряше гладнишка устичка, а Темин само се наслаждаваше на апетита й. Скоро, след като по-голямата част от сместа се намираше вече в коремчето на малката, Темин спря да я храни и избърса устните й. Сю премляска и изхъмка. Започна да подскача върху бедрата на Темин и той я повдигна, като я обърна към себе си. Усмихна й се и я целуна по меките бузки.
- Послушната ми тя./отвърна през смях и я постави отново в паяка, за да свърши домакинските си задължения спокойно/
Сю обичаше да е в паяка, защото така щъкаше из цялата къща без ограничение. За Темин също беше добре, защото така не се тревожеше, че може да се удари, а и освен това можеше спокойно да си свърши работата, докато дъщеря му е около него.

Темин започваше да свиква с това да бъде изцяло семеен. С Джонг наистина се справяха добре, особено, след като решиха да направят още една сериозна стъпка в живота си. Да зависиш от някого никога не е било специалност в живота на Темин, но сега, когато имаше Сю и Джонг, той се чувстваше пълноценен във всяко едно отношение.
Обичаше Сю безпристрастно. Обичаше Джонг безусловно.
Животът му се въртеше в един неравен кръг от любов и болка постоянно, но като пълен наркоман, той не спираше да се нуждае от тях по различен начин.
Може би беше детинско, че поиска пръстен от Джонг и то толкова скоро след като се събраха официално, но и беше нетърпелив да разбере, че Джонгхюн е готов да поеме тази отговорност и да стъпи с него на следващото стъпало.
Имаха си Сю. Имаха дом. Имаха връзка и за Темин всичко това беше достатъчно добро оправдание, за да бъдат нещо повече от любовници.
Да бъдат семейство.
Истинско..като в приказките..щастливи и неразделни...завинаги.
Устните на Темин се разпънаха в усмивка и той се почувства като малко момиченце, четящо приказка преди да си легне.
Но...можеше ли неговата история да има край като в приказките?
„И заживели щастливо завинаги.."?
Можеше ли това да бъде техният край?
Темин не знаеше.. Чувстваше, че е невъзможно, а в същото време го чувстваше толкова реално.. на път да се случи.
Русото момче винаги държеше живота си в ръце. Сега обаче, животът му бе в ръцете на Джонг..и всичко..абсолютно всичко зависеше от него.
*
Джонгхюн се чувстваше доста притеснен. Предната вечер беше успял да се възползва от това, че Темин спи, за да пробва пръстена, който му беше купил. За жалост и вазелинът не успя да му помогне да го напасне. Чувстваше се като пълен идиот, защото не беше съумял да избере правилния размер. Не знаеше такива дребни нещица, а беше готов да създаде семейство.
В целия си живот не беше правил нещо толкова сериозно и сега не знаеше как да постъпи.
Да остави Темин да си избере? – Тогава нямаше да е изненада..Изобщо нямаше да е романтично.
Да избере той, докато най-накрая не уцели размера? – За Бога това можеше да продължи вечно.
А и не мислеше, че всяка вечер ще може да прави нещо толкова екстремно, като да пробва пръстена, докато Темин спи.
Предната вечер едва не получи шамар в опита си да измъкне овала от безименния му пръст.
Джонгхюн дръпна златистата дръжка на бижутерийния магазин и пристъпи към едно от гишетата. Искаше да бъде обслужен от същия господин, затова изчака реда си, макар това да отне повече от двадесет минути.
Когато най-накрая дойде неговият ред, той се поклони и постави черната кутийка на стъклената витрина.
- Проблем ли има с пръстена?/мъжът зададе най-логичния въпрос и зачака отговор/
- Изглежда е малък.
- О..не се тревожете..имаме и други размери. Момент само/мъжът се изгуби от погледа на Джонгхюн и той се загледа във витрината. Редица след редица все по-красиви и красиви пръстени. Искаше толкова много да даде най-доброто на Темин, а в същия момент дори не можеше да уцели размера на пръста му. Беше жалък. Добре, че не действа непринудено и не му го даде още снощи. Щеше да се изложи безспорно./
Малко след това, бижутерът се върна и Джонгхюн погледна към статива с еднакви халки. Бяха от бяло злато и изглеждаха наистина като шедьовър. Отгоре леко неравни, а отдолу гладки и прави. Джонгхюн взе един от пръстените, размер по-голям от този в кутийката и ги сравни, опитвайки се да прецени.
Ако съдеше по опита, който придоби миналата вечер, му трябваше поне два пъти по-голям пръстен.
Не прекалено голям, за да не пада от пръста на Темин, но не и прекалено малък, за да му стиска.
Рискувайки с решението си, Джонгхюн избра.
- Отлично, господине. Ще ги сменим в кутията и ще прибера по-малките.
- Благодаря ви. Всъщност/Джонгхюн прекъсна действията на бижутера и огледа пръстена/ - Може ли да изгравирате нещо върху долната половина на пръстена?
- Разбира се. Имаме възможност да го сторим.
- Страхотно...тогава нека го направим.
Мъжът се усмихна и се наведе, като измъкна папка с различни шрифтове. Джонгхюн огледа добре всеки един, като крайният му избор не беше сложен.
Искаше четлив, но извит шрифт, затова се спря на първия, който грабна погледа му.
- Нека е този. За колко време ще бъде готов пръстена.
- До три дни, господине.
- Три дни../Джонгхюн се замисли и кимна/- Добре..
- А какво да пише на пръстена?
- Нека бъде.. /Джонгхюн се замисли. Ако трябваше някак да опише случилото се с Темин...с живота му ..и с цялата им обща история, то само едно нещо успяваше да изплува в съзнанието му/ - Нека е „9 месеца".
*
Полицейското управление не беше голямо, може би, защото беше квартално. Кибум се почувства като истински престъпник, когато дърпайки го, го вкараха в районното, с белезниците около китките. Беше свел глава и единственото, за което мислеше в момента бе:

Как това се случи?

Как успя да се подлъже.? Как прекрачи стената, която беше изградил и беше оставил Мино да гради върху нея с лъжите си?

Кибум затвори очи, крачейки бавно пред единия от полицаите.

Скоро те отвориха стоманена, решетъчна врата и го бутнаха навътре. Трясъкът зад гърба му го накара да подскочи.

- Подай си ръцете!/студен, мъжки глас му заповяда и Кибум машинално се обърна и подаде ръцете си през решетките. Полицаят откопча белезниците и ги върна на колана си. / - Приятен престой!/устните му потръпнаха в лека, подигравателна усмивка и той се завъртя на пети, излизайки от районното/

Около килията беше пълно с персонал. Униформени мъже стояха на бюра и изглежда си вършеха работата. Кибум стисна стоманените решетки между пръстите си и подпря челото си на единия стълб.

Никога не би направил нещо, за да се озове тук. Никога не би загубил самоконтрол просто така.

Мино го изкарваше извън зоната му на комфорт и това го побъркваше.

Все още мислеше за него. Пред очите му все още бяха двете чаши от вино.

Все още усещаше женския аромат, пропил по блузата на Мино.

Все още усещаше болката в гърдите си. Сякаш някой удряше с чук и се опитваше да счупи ребрата му.

- Има скамейка, можеш да седнеш, новак!/тънък, мъжки глас се прокрадна около главата му и Кибум отвори очи, завъртайки се бавно. Подпря гърба си на решетките и впери поглед в ниското джудже, което лежеше на половината от скамейката/ - Ще се преместя, ако искаш да поспиш.

- Не...тук съм си добре.

- Щом казваш/джуджето повдигна рамене и отново отпусна глава върху импровизираната си възглавница. След няколко секунди вече похъркваше/

Кибум огледа празната килия и въздъхна, свличайки се по решетките. Досието му вече беше опетнено. Можеше ли да стане по-зле?

- Кибум!/Кибум повдигна рязко тялото си и се обърна към изхода на районното. Мино държеше неговото черно палто в ръце и дишаше тежко, сякаш беше бягал до тук/

С бързи стъпки, той закрачи към килията, като Кибум направи няколко крачки назад. Опитът на Мино да докосне ръцете му се провали. Мино впи погледа си в изстиналите очи на Кибум и премига няколко пъти, сякаш се опитваше да разбере за какво точно си мисли.

- Вие ли сте Чой Мино?/Мино обърна главата си замаяно към един от полицаите и кимна/ - Заповядайте на бюрото ми.

Мино погледна отново Кибум и бавно се отдалечи, следвайки полицая. Седна на едно от бюрата в районното и отново погледна притеснително към Кибум.

- Ким Кибум, ваш приятел ли е?

- Д-Да/отвърна тихо Мино/

- Нарушил е правилника за безопасност по пътищата. Почти е предизвикал катастрофа, включително почти е наранил пешеходци.

- Той не е такъв човек, полицай!/Мино подаде тялото си по-напред над бюрото и сключи ръце, молейки се/ - Моля ви, нека го прибера тази вечер.

- По правилник трябва да престои една нощ в килията, но очакваме цяла група подсъдими, затова ще го пуснем. Ще му наложим солидна глоба и ще му отнемем книжката за една година.

Мино погледна отново към Кибум, който стоеше, вперил погледа си в полицая.

- Щом така се налага/съгласи се примирено Мино и въздъхна/

Самата мисъл, че можеха да оставят неговия Кибум на това място, го караше да настръхва.

В момента просто се радваше, че той е добре.

Полицаят стана от мястото си и закрачи към килията. Завъртя няколко пъти ключа и вратата се отвори. Кибум пристъпи тихо навън.

- Това са нещата, които ще ви върнем. Личните ви вещи. Книжката ви е задържана, а паричната глоба може да платите в общината.

Кибум единствено кимна и сведе поглед, прекалено засрамен, за да гледа полицая в лицето.

Никога не беше престъпвал закона..Абсолютно никога.

Мино се поклони дълбоко на полицая и положи ръка върху гърба на Кибум, която бе отблъсната грубо.

- Не ме докосвай...

Мино се загледа шокирано в лицето на Кибум. След това чернокосият тръгна бавно напред. Мино го последва крачка по-назад. Не искаше нищо лошо да му се случи, затова нямаше да му позволи да се отдели от него. Кибум бутна вратата на районното и излезе навън, поемайки от студения въздух на нощта. Мино също излезе и остави вратата да се затвори след него. Гърдите му бавно се приближиха до Кибум и той се възползва от момента, за да го приеме в прегръдката си и да наметне собственото му палто върху раменете му.

Тялото на Кибум застина и той сви мускулите си. Главата му клюмна и очите му се напълниха със сълзи. Нямаше да го отблъсне, само защото знаеше, че така ще нарани и себе си.

Постоя, наслаждавайки се на топлината на прегръдката му, едновременно с това усещайки аромата на женски парфюм. Сълзите му се спуснаха по бузите и той стисна силно ръцете си в юмруци, за да не издаде слабостта си. Мино изпусна въздуха от дробовете си бързо, при което дъхът раздвижи част от тънките косъмчета около врата на Кибум.

- Кибуми/гласът на Мино се пречупи накрая и Кибум отвори очите си, гледайки напред в нищото/ - Нека ти обясня, моля те.

- Мино/въздъхна Кибум и Мино изхъмка в отговор/ - Искам да си отида у дома.

Мино се отдръпна от гърба на любовника си и го завъртя бързо към себе си. Мокрите линийки по бузите на Кибум го накараха да се протегне и да ги избърше с длани, преди да повдигне лицето му към себе си.

- Обичам те, нали знаеш това?/Кибум затвори очите си и издърпа глава назад, за да освободи лицето си от захвата на Мино/

Отговорът, който Мино очакваше, така и не настъпи. Той отпусна ръцете си до тялото си и бавно кимна.

- Щом..щом това искаш. Таксито ни чака.

Мино подмина Кибум и се качи в таксито. Чувстваше се като празна черупка. Отвън изглеждаше силен и непробиваем, а всъщност отвътре беше кух и слаб. На шофьорското място, таксиметровия шофьор потупваше с показалец по волана в ритъма на рок песента, която вървеше по радиото, а климатика работеше съвсем бавно и слабо, колкото да убие студа в купето.

На Кибум не отне много да се качи в колата, сядайки до Мино. Той затвори вратата след себе си и тихо се подаде напред, за да каже адреса си на непознатия. Той потвърди с едно повтаряне на адреса и запали колата, потегляйки бавно и плавно. Кибум отново се отпусна на седалката и впери празния си поглед напред в предната пасажерска седалка. Бяха облицовани в тъмно-червена материя, която през нощта почти изглеждаше черна. Имаше малък, изгорен кръг в долната половина, сякаш от цигара и две три петна по дължината от храна. Присъствието на Мино до него го караше да се чувства толкова слаб. Можеше просто да се прибере пеш, сам и да обмисли всичко до последната запетая, но той предпочете да прекара едни двадесет минути в присъствието на своята любов. Мино никога нямаше да го обвини за неуместното му държание, никога нямаше да го накара да се чувства виновен за случилото се. Мино щеше да го прегърне и да му каже, че хората правят грешки, че това е бил начинът да преодолее болката си.

Но той не беше Мино и мазохистичната част от характера му нямаше да пропусне възможност, за да го накара да го боли повече и повече. Скоро се озоваха пред блока, в който бе апартамента на Кибум и таксиметровия шофьор съобщи сумата за транспорта. Кибум стреснато заровичка в джобовете си, осъзнал, че няма никакви пари.

- Ето/отвърна Мино до него и Кибум погледна как той подава две банкноти на шофьора/

Мино отвори вратата на колата и излезе, а Кибум все още чувствайки се безкрайно глупаво, остава вътре. След миг неговата собствена врата се отвори и Кибум обърна глава към високото момче. Погледна към ръката, която стоеше протегната и очакваше неговата собствена. Погледна отново към лицето на Мино и сне поглед, излизайки без да приеме помощта. Мино, без думи се отмести назад, съсредоточен в това, как Кибум бавно се отдалечава.

Знаеше, че е прецакал всичко до такава степен, че бутона рестарт не може да бъде използван, но и знаеше, че има правото да изкаже своята версия. Не можеше Кибум просто така да отказва да го чуе. Не беше редно, защото всичко това беше сякаш нагласено.

Чувстваше се като в скапан испански сериал.

Мино с бавни крачки тръгна след Кибум.

Не мислеше и нямаше да се откаже толкова лесно...дори това да означава да нарани Кибум.

Кибум отключи входната врата и я остави сама да се затвори, но това не стана. Без да се обръща, той усети онзи специфичен женски аромат, който витаеше около Мино. Кибум извика асансьора и когато той дойде, се качи. Мино го последва. Стояха двама, един до друг, като истински непознати. В безтегловно мълчание, в болезнена реалност, която ги душеше бавно, но сигурно.

Не говореха, не се поглеждаха дори...но се докосваха, макар мимолетно.

Слаби опити на Мино да улови ръката му. Слаби опити на Кибум да улови пръстите и да ги стисне с неговите.

Осъзнавайки колко боли да го има до себе си, а да не го докосва..Това беше ужасът, който изпитваше в момента. Кибум затвори очи и здраво успя да улови дланта му. Притисна пръстите си в неговите и заби ноктите си, сякаш се опитваше да предаде емоциите, които го давеха.

Мино така и не продума. Кибум също. Мълчаливи и хванати за ръце, те стояха, просто изчаквайки съдбоносния звук на асансьора, който щеше да ги раздели.

И когато той се чу, Кибум мигновено отпусна хватката си. Ръката му се отпусна до тялото му, тази на Мино също. Той излезе от асансьора и се обърна. Вратите започнаха да се затварят, а Мино не помръдна. Миг преди те да скрият бледото лице на по-голямото момче, Мино постави крака си и го спря. Вратите се отвориха, той премина през тях и стисна раменете на Кибум, удряйки болезнено тялото му в стената. Лицето му се приближи до отсрещното и той притисна челото си в другото. Дъхътму, горещ и с аромат на вино се блъсна в лицето на Кибум. Болката от ласките му се сториха като шипове и Кибум изскимтя, когато пръстите на Мино затегнаха хватката си. Хрипав звук на диво животно напусна гърлото на по-високото момче и Кибум се сви като ранено животно.

- Само твой съм. Само и единствено твой, Кибум!/думите сякаш бяха обещание, което Кибум попи като гъба/

Той не реагира веднага, но когато ръцете на Мино отпуснаха захвата си, Кибум отвори очи и повдигна лице към това на другия. Мино бавно се отдръпна назад и седна до входа на апартамента на Кибум. Чернокосото момче разшири очите си изненадано. Той направи няколко бавни крачки и измъкна ключа от дънките си. Вкара го в ключалката и я завъртя. Но така и не влезе.. няколко мига постоя, вперил погледа си в тила на Мино. Другото момче беше решило съдбата си.. Кибум изстена бързо и отвори вратата, като влезе и затвори след себе си. Челото му се оказа на повърхността на дървената врата. Очите му се затвориха и той издиша силно. Ноктите на пръстите му се забиха болезнено и тялото му отмаля..свлече се на пода, подпрял главата си на вратата.

Искаше толкова много да преодолее тази стена, която ги делеше в момента. Да го прегърне и да прекарат нощта заедно, както никога до сега.

Имаше нуждата да усеща, че любовта, която бе изпитал не е измама. Имаше нужда от Мино, повече от всичко на света.

За първи път се почувства значим и нужен на някого. За първи път се почувства така, сякаш губи нещо жизнено важно.

За първи път осъзна, че това е любовта. Не онзи майчински, покровителски инстинкт, който изпитваше към Темин. Не онзи хормонален изблик, който искаше и трябваше да утоли.

Усещаше вълна след вълна, която се разбиваше и размиваше всяка мозъчна гънка. Удар след удар, който караше сърцето му да бие бързо и агресивно.

Трус след трус, който разпалваше тялото му.

Пеперудени крила, които се лутаха в корема му, малки бодлички, които караха крайниците му да отмалеят.

Кибум се чувстваше точно така. Безвъзвратно погубен и в същото време жив.

Кибум се изправи бавно от мястото си и бързо закрачи към спалнята си. В гардероба имаше три тениски, които Мино беше оставил нарочно и Кибум грабна едната, като отново бързо се върна до вратата. Отвори я рязко, което принуди Мино да се изправи. Очите им се срещнаха и Кибум бързо стисна ръба на тениската му, повдигайки я бързо. Мино не знаеше какво става, затова стисна ръцете на половинката си и го притисна към себе си.

- Какво правиш?

- Съблечи се!/заповяда бързо Кибум и Мино повдигна веждите си/

- Какво?

- Казах да се съблечеш. Веднага./Мино бавно обви пръстите си около тениската си и я повдигна, оставайки само по бледо млечната си кожа. Кибум грабна тениската от ръцете му и му хвърли чистата, която беше взел от гардероба/

Пред очите на Мино стисна ръбовете на старата и я разкъса на две големи парчета...така, че никога повече да не бъде цяла. Мино, все още шокиран наблюдаваше озверялото момче. Кибум пусна платовете на земята и въздъхна тежко, сякаш до сега бе сдържал въздуха си. Той бавно повдигна погледа си и впери котешките си очи в големите срещу него. Краката му сръчно изритаха плата настрана и той погледна към все още необлечената тениска.

- Облечи се!/Мино го послуша и бавно се облече/

- Не../Кибум се опита да звучи строг, но гласът му го предаде/ - Не искам никога повече да усещам този аромат. Не искам никога повече да виждам чаша с червило по ръба. Не искам и да си мисля, че си ми изневерил, но ако е така.. моля те..моля те, излъжи ме.

- Кибум../Мино се приближи бавно към него и го притегли към обятията си.. Кибум не почака много и зарида/

- Слаб съм, Мино... Искам да ме излъжеш, но не искам да съм далеч от теб.

- Никога не съм и никога няма да те излъжа за нещо такова...

- Замълчи!/изстена Кибум и притисна дланите си към гърба му/ - Предпочитам да не знам... Ако ми кажеш, че си й помогнал...ще разбера... Просто ме излъжи.. Ще го преглътна...дори и да боли.

Мино не знаеше какво да каже. Никога ..абсолютно никога не би си позволил да нарани Кибум и самата мисъл, че другото момче вярва, че би го сторил, го нараняваше в някаква степен. Мино постави малка целувка върху тила му и затвори очи.

- Казва се Су Ян. Беше ми бивша приятелка. /Кибум повдигна лице към това на Мино и премига/ - Отворих шише вино. Тя пи..но прекали. Закарах я до тях..... и когато се прибрах..ти вече беше у дома. Не мога да те лъжа за нещо, което не се е случило.

Кибум изскимтя и притисна лицето си към гърдите на Мино.

- Не искам да знам, Мино..не искам.. вече не.

Мино отдели Кибум от гърдите си и нежно улови брадичката му с пръсти.

Устните му бяха като карамел, който се разтичаше по неговите собствени. Пухкави и гладки, вкусни и сочни. Нещо, което не можеше да се опише с точност, но можеше да се усети с действия. Щом се отдели от него, прошепна.

- Искаш ли да остана?

Кибум единствено кимна и улови ръката му, повличайки го със себе си в апартамента.