9months/boyxboy, mpreg/

Part 28

  На следващия ден Темин се събуди със странното чувство, че нещо му липсва. Когато осъзна къде точно се намира и когато докосна оперирания си корем, той разбра какво точно му липсва.
Нямаше го онзи стърчащ корем, а на негово място сега стоеше гладък и дълъг разрез от секциото. Темин се усмихна леко, когато осъзна реалността и това, че вече бе баща. Искаше толкова много да види малката си принцеска, че имаше чувството, че би могъл да се изправи и веднага да тръгне към родилното. Искаше да я прегърне, да я докосне, за да се увери, че не сънува и че това му се случва наистина. Чакаше за този момент от девет месеца, чакаше с такова нетърпение.. Сега беше наистина щастлив.
Но макар това...имаше все нещо, което успяваше да развали и хубавото в живота му.
Все още не му даваше мира липсата на Джонгхюн. Искаше да го сграбчи за яката и да му се развика, да го удря и да го упреква, защото моментът, в който трябваше да бъде около русокосия-той не бе. И кой знае къде другаде се луташе. Кой под ред рунд на ринга разиграваше. Или за кой път вече се надрусваше.
Темин въздъхна и отгърна малко завивката, защото имаше чувството, че се задушава. Беше толкова горещо тук вътре. Искаше малко въздух. А прозореца бе толкова далеч. Темин се опита да се изправи, но все още изпитваше болка. Морфина в кръвта му вече губеше своята сила и сега усещането беше наистина некомфортно. Темин отви изцяло завивката и срещна босите си крака. Беше облечен в дълга медицинска роба, която стигаше малко под колената му. Беше с дълги ръкави и това още повече влияеше на горещината в тялото му. Той обхвана ръба на леглото и със всичко сили се издигна до седнало положение. Пое си дъх. Имаше чувството, че разреза се отваря на ново. Болеше, не бе чак смъртоносна болка, но бе наистина сила. Той се опита отново да се напрегне, но краката не го държаха, а болката започна да става дори по-силна.
Темин се огледа и забеляза голям букет от цветя върху малкото нощно шкафче от дясно. Усмихна се. Кибум наистина мислеше за всичко. Докато гледаше цветята, той неусетно се замисли.
В такъв момент.. Наистина му се искаше да има някого до себе си. И не..не говореше за Кибум, нито за Джонгхюн.
Искаше да има силите, за да си представи какво би било ако родителите му или баба му бяха до него, но не можеше. Дори не можеше да върне спомена за лицата им, такива каквито ги виждаше почти винаги-усмихнати.
Не можеше да си представи какви биха били съветите на майка му, какво би му казала в момент като този. Но липсата..липсата бе по-голяма от всяка друга престава ..и това го задушаваше.
Живота слагаше печата на самотник отново върху сърцето му и дори да знаеше, че Кибум е до него и няма да го остави, Темин все още не можеше да изпита онова чувство на пълнота, на любов каквото би могъл да изпита ако родителите му споделяха този момент с него.
Темин въздъхна и докосна с пръсти бузата си, осъзнал, че плаче. Дори не искаше, но знаеше, че е по-добре да изрази болката си вместо да я тъй в себе си.
Скоро се чу лекото открехване на вратата и Темин нетърпеливо извърна глава, надявайки се на Джонгхюн, макар една малка частичка в него да знаеше, че това не би могло да бъде той...и тази частичка бе права.
Кибум му се усмихна, носейки в ръцете си голям лилав сак, а в другата още един букет цветя. Темин му прати лека усмивка, извъртайки лицето си, за да изтрие сълзите.
Естествено за детектор като Кибум това нямаше как да остане незабелязано. Той остави бързо нещата на малката маса в другия край на стаята и се приближи до Темин, сядайки на леглото до него. Улови с пръсти брадичката му и я извъртя към себе си, срещайки две леко влажни и червени очи. Кибум си пое дъх и придърпа Темин до себе си.
- Дано тези сълзи са от радост, Темин/Темин изхлипа и се отдели/
- Какво правиш тук толкова рано?/отвърна вместо това той и отново избърза бузите си/ - Нямаш ли работа в сладкарницата? Мино сигурно е доста зает, сам.
- Темин/отвърна сериозно Кибум и постави ръка върху рамото му/ - Какво говориш? В момента не мога да мисля за нищо друго освен за теб и бебето. Не се ли радваш, че съм тук?/чернокосия направи намръщена физиономия и това успя да разсмее за кратко Темин/
- Разбира се, че се радвам.
Последва къса тишина, която бе прекъсната от Кибум.
- Сега ми кажи защо плачеш?
Темин премига и избърса устните си с ръка, повдигайки леко рамене. Искаше..наистина искаше да прикрие това от Кибум, защото усещаше, че започва да влиза в живота на другия до такава степен, че след напускането му щеше да остави голяма следа.
Не можеше да не мисли за това колко бе изкривил перфектния живот на чернокосия, като го бе натоварил със своите проблеми. Но сега...толкова напред във времето, прекалено късно да спре нуждата да сподели, Темин отвърна.
- Просто.. Изживявам най-важния период в целия си живот и няма с кого да го споделя. Нямам си никого Кий..абсолютно никого. Напълно сам съм.
- Хей/Кибум смръщи вежди/ - Аз никой ли съм? Не си сам Темин... никога няма да те оставя, за да бъдеш сам.
- Нямах това предвид, Кий. Имах предвид, че аз съм си сам, нямам нито семейство, нито роднини..а дори да имам, те дори не си правят труда да ме открият..а аз няма как да открия тях. Какво постигам в този живот така. ? Защо си нямам никого.? Защо?
Кибум стисна устните си в права черта и обви раменете на Темин, прилагайки натиск, за да може другия да положи главата си върху рамото му. Помилва го по гърба. Искаше да му отговори на всички въпроси, но той не знаеше отговорите.
Може би защото съдбата бе гадна кучка и обичаше да се забавлява докато го гледа как страда. Или защото така му бе писано. Или защото трябва да преодолее трудностите, за да се добере до спокойствието. Може би всичко това бе едно голямо изпитание, за да достигне пълните върхове на радостта.
- Искаше ми се родителите ми да са тук.
- Те са тук..вярвам в това.
- О..не ми пробутвай теорията за духовете/Кибум се засмя и поклати глава/
- Имах предвид, че вярвам, че макар мъртви те все още бдят над теб.
Темин се загледа в очите на Кибум и се усмихна леко, прилагайки лицето си в удобна позиция, за да сключи устните си с тези на Кибум в една доста дълга и нежна целувка. Когато се отдели от чернокосия, той го прегърна и постави глава на рамото му.
- Защо винаги знаеш какво да кажеш?/Кибум се изкиска във врата му и се отдели, като приглади косата му. /
- Просто се случва. Но я ми кажи. Ти защо не си в леглото? Доктора ти каза да стоиш и да си почиваш.
- Защото ми беше горещо/намуси се Темин и когато Кибум се изправи, за да отвори прозореца, той се възползва и се пъхна отново под завивките/
Кибум взе отново лилавия сак, като започна да показва на Темин какво е взел. Русокосия остана очарован от това, че все пак Кибум го бе слушал послушно.
Трябваха им толкова неща. Дрешки за малката, дрехи и за него. Сега когато знаеха, че е момиченце им остана само да купят повече розови дрешки. Темин се усмихна, когато Кибум разказа колко радостен е бил Мино, щом му се е обадил и му е съобщил новината.
- Също така каза, че няма търпение да я види.
- Толкова е мил.
- Да..така е..той е...много добро момче.
Темин се загледа в Кибум и се усмихна, сякаш виждаше нещо, което другия не вижда..
Докато Кибум продължаваше така ентусиазирано да разказва колко объркан е бил, кой от двата гащеризончета да избере, през вратата влезе една от сестрите, носейки бяла топка одеяло, което мязаше на постеля от перца. Тя заобиколи леглото и се приближи до Темин, като се усмихна.
- Добро утро г-н И. Реших, че ще искате да видите дъщеричката си. Тя тъкмо се събуди и беше нахранена
Темин отвори устни. Все още не можеше да свикне с присъствието й, но нетърпеливо разпери ръце, поемайки я. Беше толкова малка.
От бялото и меко одеяло се подаваха само чифт малки ръчички и едно малко кръгло личице. Очичките й бяха затворени, но пръстите на ръцете й показваха, че тя не спи. Сестрата тихо се оттегли, предупреждавайки, че ще се върне след 10 минути, за да я вземе. Темин не искаше да губи и миг в бездействие. Постави малка целувка по челото й. Първата му целувка за нея. И си обеща, че докато е в състояние ще я целува всеки възможен момент.
Той се усмихна и докосна малката длан, като я положи в своята. Разликата в големината на ръцете им бе толкова фрапираща. Не можеше да повярва, че тя е толкова крехка.
Кибум не каза нищо през цялото време, любувайки се на радостното лице на Темин.
- Кий..тя се усмихна./извика ентусиазирано Темин и го погледна като се засмя/ - Виж..усмихва ми се.
- Разбира се, че ще го прави. Тя знае, че ти си й всичко.
- Толкова е красива.. Нали така миличка. Красавица./Темин се засмя и с показалец помилва деликатните страни на личицето й./
- Разбира се, че е такава./Кибум седна внимателно на леглото до Темин и го погледна в лицето, не можейки да спре да се наслаждава на спокойните му страни. Сякаш за една малка секунда всичките тревоги, които русокосия сподели с Кий, просто изчезнаха, заменени от любовта и нежността, която се появи заедно с малката. Кибум постави нежно ръката си върху бедрото на Темин, с което предизвика вниманието му. Бузите на русокосия се обагриха и това наистина разсмя Кибум.
- Мислил ли си за име?/Темин смръщи вежди и поклати глава/
- Не. Истината, е че дори не се бях сетил за това. Колко съм безотговорен.
- Може би нещо американско или държиш да е корейско?
Темин повдигна рамене.
- Не знам..искаше ми се... искаше ми се и Джонг да даде някакви идеи. Може би ще се обиди ако реша сам.
Кибум отдели ръката си от бедрото на Темин, което само по себе си информира достатъчно русокосия. Темата се бе превърнала с болка за чернокосия. Той се усмихна леко и се изправи, връщайки се към разопаковането.
- Прав си. Той е бащата/Темин не искаше да се чувства така, сякаш наранява Кибум, но това което му каза бе самата истина/
Времето в което бяха заедно бе като магия, но скоро познатата сестра се доближи и внимателно пое малката в ръцете си.
- Кога отново ще я видя.?/В очите му си личеше истинското нетърпение/
- След обяд отново ще я доведа. Сега трябва да поспи.
- Добре... до по-късно малката ми/Темин докосна отново ръчичката й, преди сестрата да се отдръпне и да напусне стаята/
. Сърцето на русокосия биеше толкова силно в момента. Беше все ще във възхита и честно да си признаеше едва ли щеше да поспи. Нямаше търпение да дойде времето, в което тя отново щеше да стои в прегръдката му.
Темин не можеше все още ясно да оприличи на кого прилича повече, но знаеше, че когато порасне щеше да бъде наистина красива. Имаше гените на Джонг, а той беше толкова красив. Темин прегриза устните си. Държеше негова плът и кръв в ръцете си, която бе и също толкова и негова. Чувството бе толкова странно, толкова нереално.
Темин погледна към Кибум, който сгъваше дрехите в гардероба до леглото. Беше толкова тих. Темин постари ръка върху рамото му и това принуди чернокосия да се обърне.
- Кий./другия изглеждаше разтревожен/ - Ще се опиташ ли да се свържеш отново с Джонгхюн?
Кибум преглътна. Отлагаше го..наистина искаше Темин да не го пита това точно сега, но Кий знаеше, че не може още дълго да крие от русокосия. Затова той седна на леглото до него и хвана ръката му.
- Темин, аз..
- Какво има?/изражението на Темин се промени веднага/
- Джонгхюн не отговаря на обажданията ми, защото Джой е претърпяла инцидент.
Очите на Темин се разшириха. Черните ириси почти изчезнаха от уплаха. Ръката му стисна тази на Кибум, а тялото му се разтрепери.
- Какво говориш?
- Джонгхюн е в тази болница. При нея. Вчера без да искам го видях и аз..опитах се..наистина се опитах да го спра и да му кажа за теб, но..
- Ти знаеш от вчера и не си ми казал?/Кибум кимна леко/ - Но защо?
- Защото се страхувах за теб и защото не исках да развалям най-щастливия ден в живота ти.
- Кибум, ти най-добре знаеше, че без Джонг този ден беше съсипан.
Очите на Темин се насълзиха.
- Знаеш ли нещо за Джой? Как е тя? А бебето?
- Темин..тя е добре, но бебето....

*
Джонгхюн стоеше седнал до леглото на Джой, а пред устните си беше кръстосал пръсти в сглобка, която покриваше треперещите му пръсти. Не се беше чувствал толкова изгубен и несигурен в себе си, в чувствата си, в действията си може би от както бе на 10 годинки. От както взеха пробите за кръв, която бе толкова важна за малкото момиченце в спешното, Джой и Джонгхюн не говориха повече. Всеки мислещ на някъде, но с лица, изразяващи много повече от колкото можеха да кажат няколко думи.
Слънцето отдавна беше изгряло и с всеки следващ шум, двете тела потрепваха, очаквайки сякаш да чуят най-лошото, което можеха да им кажат. Джой не спираше да подсмърква и деликатно да бърше сълза след сълза, опитвайки се да прикрие през Джонг, колко всъщност беше наранена и притеснена.
Джонг дори не се опита да я успокои. Завзет изцяло и само от нетърпението, което гореше в него като огън, той се изправи и се приближи до единствения прозорец в стаята, отваряйки го.
Тишината в стаята беше прекъсната рязко от уличното движение, което се беше сформирало заради сутришния трафик. Той подпря дланите си на перваза, а челото на стъклото, вперил поглед някъде в сградите пред себе си.
Частично виждаше и отражението на лицето си. Само едно малко, съвсем нищожно изместване на ирисите му в дясно и можеше да види болката върху лицето на Джой.
Трябваше да бъде мъж, да бъде силен, безпристрастен, да каже няколко думи, за да успокой момичето, но той не го стори и дори не се чувстваше готов да го стори някога.
Не защото не можеше, а защото не знаеше какво да й каже,.
Да се извини за това, че не я спря онзи ден или да й се развика за това, че не почака тя сама още само два месеца. След това щеше да си живее съвсем спокойно без неговото присъствие.
И двете посоки, към които можеше да се насочи, не му се сториха подходящи в момента.
Истината бе, че ако трябваше да избира..само ако имаше правото на избор, би дал себе си..своето тяло, за да може невинното същество, което в момента се бореше за живота си-да бъде добре.
Може би бе гадняр..може би бе отвратително студен..може би не заслужаваше дори един шанс да поправи себе си, но не можеше да си прости ако нещо се случеше с бебето.
Не само защото не бе редно, а защото бе негова плът и кръв.
Мъж ли щеше да бъде ако се отречеше от него или от това, което очакваше Темин, само за да докаже пред себе си, че може да играе ролята на играч.? Да се пързаля от живот на живот, да го съсипва и после да се оттегля сякаш не е бил там?.
Джогхюн въздъхна, като дъхът му образува малко мъгливо кръгче. Отдели се рязко от прозореца, когато вратата на стаята беше отворена и през нея влязоха една сестра и д-р Ки Су. Изражението върху лицата им бе толкова непробиваемо. Джонгхюн не знаеше какво да си мисли в момента.
- Д-р Ки Су.. бебето ми..то добре ли е? А кръвта? Мога ли да съм донор?
Вместо да отговори д-р Ки Су подаде една папка на сестрата, като взе тази, която стоеше закачена за леглото на Джой. Тя се приближи и тихо провери уредите, както и кръвното й. Джонгхюн погледна към лицето на Джой, което беше смесица от изненада, нетърпение и нервност. Той стисна юмруци и се приближи малко по-близо, когато докторката върна папката до леглото и изпрати поглед на сестрата, която излезе набързо.
- Съжалявам, че точно аз съм човека, който трябва да ви каже това, но за съжаление е късно да се прави каквото и да е. Преди час загубихме бебето ви.
Реакцията на Джой беше почти светкавична. Тя стисна ръбовете на леглото и извика, като започна да плаче. Джонгхюн не можеше да повярва на чутото. Той премига няколко пъти, усещайки как сълзите вземат превес и покапват по бузите му. Не можеше да стори нищо и точно за това се проклинаше. Джой стисна болничното си облекло точно върху гърдите си и се разтресе.
- Не може да е истина. Не мога да повярвам, че е истина.. Не..не може./Тя покри лицето си с ръце и заплака по-силно/
Само след секунди сестрата, която бе в стаята няколко минути по-рано влезе отново със спринцовка в ръка. Тя бързо инжектира нещо в системата, която бе свързана към китката на Джой.
- Какво направихте? Какво й сложихте?/извика Джонг, стискайки китката на сестрата, но д-р Ки Су вдигна ръка/
- Спокойно г-н Ким, това е успокойтелно. Такава загуба може да пречени нещо на съпругата ви. Съжалявам много.
- Съжалявате? Какво стана за Бога? Защо не направихте нещо?
Д-р Ки Су поклати глава и погледна сестрата, като й направи знак да напусне. Джонгхюн стисна рамото на Джой, като тя го отблъсна. Това го шокира напълно. Джой падна изморено в леглото, тресейки се сякаш електричество преминаваше през тялото й.
Лицето й бе измъчено и това допълнително нарани Джонгхюн.
Вечно си мислеше, че нищо не може да го разстрои и да го накара да се моли на Бог за каквото и да е.
Но сега искаше просто всичко това да е един скапан кошмар. Искаше му се..наистина много.
Няколко минути по-късно успокоителното беше взело контрола над тялото на Джой и тя почти веднага заспа. Джонгхюн изтри сълзите си, оставяйки ръката й върху леглото. Оправи бретона й и я зави прилежно, като погледна към д-р Ки Су.
Дали заради времето, което бе прекарала в този отдел или защото бе безпристрастна личност, но лицето й не показваше нищо повече от професионалност. Той преглътна и се опита да овладее гласните си струни, за да може да попита.
- Може ли все пак да я видя.?
Д-р Ки Су не отговори веднага, но малко по-късно кимна.
- Да..ще се погрижа, но има още нещо, което трябва да знаете.
Джонгхюн кимна.
- Изследванията, които направихме за донорство показаха, че вие нямаше никакви сходни алеи с тези на бебето. Което означава, че е невъзможно вие да сте бащата.
Джонгхюн отвори устни да възрази, но вместо това само издаде някакъв многозначен звук. Обърквацията в главата му стана още по-голяма и той стисна слепоочието си, намерил упора в ръба на леглото.
- Как е възможно това?
- Случва се постоянно г-н Ким. Възможно е съпругата ви..
- Тя не ми е съпруга/извика Джонгхюн, което за миг разчупи професионалната маска на д-р Ки Су/
- Извинявам се. Не знаех. Г-жица Джой вероятно е имала друг сексуален контакт, близък до този с вас. Възможно е да е решила, че вие сте бащата.
- Значи..изследванията показват, че аз..нямам никаква връзка с това дете?Но...това е невъзможно. Бях сигурен, че....аз...
Д-р Ки Су кимна и въздъхна. Тя изкара един от листите в голямата си работна папка и го подаде на Джонг.
- Копие от резултатите.
Джонгхюн пое страхливо листът, като го обхвана добре с две ръце и го погледна.
Не беше учен как да разчита тези скапани докторски неща, но не беше и глупав, за да не може да прочете, че той НЕ е баща на бебето, което Джой загуби току що.
Дните..месеците прекарани в заблуда го удариха като с чук и той се почувства както заблуден, така и обиден, наранен може би.
До миг си мислеше, че бе загубил нещо негово..сега знаейки, че той няма никакви права над това дете...чувството не беше от най-хубавите.
Макар така, това не можеше да отмие болката, която таеше в сърцето си.
Може би не бе неин баща, може би то не бе негово дете, но чувствата....тъгата и липсата бяха толкова силни.
- Все още ли искате да я видите?
Джонгхюн успя само да кимне, като една сълза намери края на брадичката му и падна върху белия лист.
Ръцете му го стиснаха и смачкаха, а от устните му се изниза тих стон.
Мразеше живота си.