9months/boyxboy, mpreg/

Part 27

  С отварянето на входната врата, Кибум се изправи възможно най-бързо от дивана и побърза да убие разстоянието между себе си и вратата почти на бегом. Когато издиша и погледна към обърканото русокосо момче той, въздъхна уморено и примирено се пресегна, за да вземе тежките пазарски торби.
- Благодаря ти/усмихна се Темин, но в замяна получи само и единствено един жестоко укорителен поглед/
- Какво по-точно от „стой си у дома и си почивай" не разбра? Темин-ах знаеш ли как се изплаших, когато не те намерих тук?/Темин свали палтото си и повдигна рамене. Беше уморен, за да спори с Кибум и вечните му майчински наставления. Не беше сакат за Бога..беше бременен и дори това че всеки момент можеше да роди не го притесняваше да слезе до кварталното магазинче и да купи неща необходими за вечерята/
- Разбрах всяка една дума, но наистина трябваше да купя тези неща.
- Тогава защо не ме почака, аз щях да ги купя. Ах наистина си адски твърдоглав.
Кибум поклати глава и се обърна като тръгна право към кухненския плот, за да постави нещата върху нещо. Темин го последва тихомълком, правейки странна чупка с устни. Не се чувстваше виновен, че излезе, по-скоро се чувстваше виновен, че не бе казал на Кибум. Той знаеше, че другото момче е доста притеснително, а и да си признаеше ако той беше на негово място вероятно и той щеше да реагира по същия начин. Уважаваше това, че Кий се притеснява и държи така на него, но това от време на време го задушаваше. И едно такова излизане било то до парка или близкото магазинче му действаше наистина добре. От няколко месеца слушаше само „Почивай си, не се напрягай, полегни си". Вече почти усещаше пружините на леглото да се забиват в ребрата му като остриета. Писна му само да лежи, да гледа телевизия и да се тъпче със сладолед или чипс. Искаше разнообразие. Затова и днес, когато Кибум слезе в сладкарницата, за да приготви няколко десерта, Темин се възползва и излезе навън, макар да бе почти сигурен, че Кий разбере и ще стане грозно.
За това..за да не се стига до сцени като натякване или съжаление, Темин обви пръстите си около кръста на момчето и поспря брадичка на рамото му.
- Извинявай Кий, трябваше да ти кажа/другото момче си пое рязко дъх, сякаш готово да отвърне с нещо хапливо, но единственото което направи бе да стисне дланите на Темин в своите и да кимне/
- Всичко е наред, но моля те не го прави повече. Изплаших се наистина.
- Знам, съжалявам. Обещавам да бъда послушен.
Кибум се засмя тихо и кимна.
- Сега ако обичаш остави ме сам в кухнята. Трябва да приготвя вечеря.
Кибум се опита да възрази, но настоятелството на Темин бе повече от очарователно. Така се оказа, че Кибум послуша по-малкия и се върна на дивана, вгледан ту в телевизора, ту в Темин, който обикаляше в кухнята. Ту прибираше покупки в хладилника, ту вадеше някоя друга купа. Темин се усмихваше и това беше наистина добре. Кибум харесваше, когато другия се усмихва.. От както бе при него забеляза една малка промяна. която наистина го остави с приятно чувство в гърдите му. Не говореше, дори не споменаваше Джонгхюн. Отначало Кибум ясно можеше да забележи тревогата и разсеяността на другия, но с течение на дните и времето това се промени и сега той виждаше само едно единствено нещо. Спокойствие.
Темин повдигна погледа си и го срещна с този на Кибум, който му се усмихваше. Сякаш разваляйки малката магия между тях Кибум се прокашля и неловко измести погледа си към телевизора. Този сладък глупак-Темин поклати глава и се засмя тихо, вадейки моркови, за да ги нареже.
Знаеше, че прави Кибум щастлив, когато се усмихва, но колкото и време да беше с него, Кибум все още не можеше да различи истината от фалшивата му усмивка.
Как можеше да се усмихва и да бъде спокоен и щастлив, когато не бе виждал, нито бе чувал нещо за Джонгхюн от близо 5 дни..може би бяха и повече..кой ги броеше. Любопитството и онова ужасно чувство в гърдите му не веднъж го бяха принуждавали да му се обади.. ако не на него то поне на Джой, но веднага след като улавяше телефона, той се отказваше. Досещаше се, че няма място в живота на другия ..поне не такова каквото имаше Джой. Сега, когато знаеше, че в неговия апартамент са си само двамата и живеят живот, който искат, на Темин му ставаше наистина зле.
Животът, който той искаше, и за който той мечтаеше, сега го имаше Джой.
Тя бе до Джонг. Тя го целуваше, тя го докосваше, тя го прегръщаше, тя почистваше раните му когато другия се върнеше с размазано лице. Тя бе неговата половината, майката на детето му. А той..той бе просто страничния човек, чийто тяло носи плода на Джонг..наследник, нищо друго.
Той бе незначителното същество. Не трябваше да си прави празни заблуди и да си мисли, че някога..все някога Джонг би погледнал на него по начина, по който гледаше и държеше на Джой.
От малък бе научен от родителите си, че да мечтаеш е добре..че това обогатява живота ти. Но след смъртта им. След като порасна. Мечтите бяха загърбени някъде назад в детството, където всичко бе толкова по-просто и по-лесно. Където мечтите бяха все още възможни.
Така Темин се озова в един голям балон на несигурността и невъзможността, който бе толкова дебел, че дори да искаше да го спука и да се откъсне от него-не можеше.
Но скоро..съвсем скоро щеше да се роди малкото същество в него и поне тогава живота му щеше да има смисъл. Темин си обеща преди време и сега още вярваше в това обещание, че каквото и да стане той никога нямаше да се откаже от детето си. Дори да го молеха, дори ако един ден съвестта в Джонг проговори и той поиска това дете. Щеше да се боди за него, защото ако това дете го нямаше, какъв би могъл да бъде тогава смисъла на живота му.
Русото момче усети как запленен от мисли, движенията му се бяха забавели. Водата на котлона вече вреше, а той не бе нарязал дори един морков. Темин въздъхна и преглътна, опитвайки се да си върне самоконтрола. Стана по експедитивен и скоро наряза всичките моркови,пускайки ги във врялата вода. Дойде ред на червените чушки. Разряза ги и се захвана да маха семките, когато усети болка ниско в корема си. Той изстена и бутна ножа, който се стовари на земята. При удара, вниманието на Кибум беше привлечено и той стана рязко, доближавайки се до Темин
- Темин, какво има.?
- Не знам..адски ме боли..
- Господи. Да идем в болницата./Темин кимна бавно и се пресегна, за да спре котлона. Кибум взе нещата си и облече набързо Темин с якето му, туй като другото момче не бе в състояние да направи каквото и да е/
Едва вървеше и усещаше че гръбнака му ще се прекърши от острата болка. Никога до сега, нито една контракция не го бе разтрисала така. Когато се качиха в колата, Темин стисна дръжката на вратата, защото бе сигурен, че ако не намери някаква друга упора, би могъл да счупи ръката на Кибум.
Чернокосия бе наистина притеснен. Опита се да кара безопасно, но постоянните крясъци на Темин не му даваха възможността да бъде бавен в момента.
Натисна гъста, пращайки по някой друг поглед към изпотеното лице на другия.А Темин не спираше да се привива и да вика.
- Още малко, още само малко Темин.
- Кий..много ме боли.. Моля те/Кибум прехапа устната си/ - Моля те не искам да се случи нещо не бебето.
- Няма..всичко ще е наред.
Темин кимна едва, връщайки вниманието си към болката. Опита се да мисли рационално и направи това, което най-умееше и което най-добре запомни. Започна да диша бавно и да издишва по същия начин, но болката не спираше.
Сякаш малкото нещо в него го дереше и го разкъсваше. Ако някога отново изпиташе подобна болка бе почти убеден, че би се предал, но сега когато знаеше, че живота на малкото същество в него, зависи и от него самия., това не му даваше възможността да се предаде дори за миг.
Опитваше се да се успокой, а пътят му се виждаше толкова дълъг.
Скоро Кибум рязко зави и паркира точно пред болницата. Излезе от колата и я заобиколи, отваряйки врата на Темин. Обви ръцете му и му помогна да стане.
- Не мога/изплака момчето/ - Не мога да седя на краката си
Кибум се огледа и кимна.
- Почакай ме тук. Веднага се връщам.. чу ли?/той стисна страните на Темин и когато другото момче кимна, Кибум се обърна и затича към болницата/
Миговете, в който бе сам Темин се опита да не мисли какво се случваше и дали това не означаваше, че ще загуби детето си. Не и толкова близо до това да го види за първи път. Темин отново задиша бавно, мъчейки се да контролира болката. По дяволите защо го болеше толкова.?
Скоро Кибум се върна с количка и две сестри, които помогнаха на русокосия да седне. Темин постави ръце върху корема си и погледна към Кибум наистина притеснен. В замяна получи само и единствено една голяма усмивка. Другото момче стисна страните на лицето му и се приведе, дарявайки го с лека целувка.
- Честито миличък. Време е.
Отне няколко секунди на Темин да осъзнае за какво говори. ТОй отвори устните си под формата на буквата „о" и се огледа.
- О../повтори все още потресен/ - Сега...сега ли?/Кибум кимна поглеждайки към една от сестрите/
- Те ще се погрижат за теб.
- Не..не ме оставяй.. Кий/Кибум кимна и стисна ръката му'/
- Няма да се отделя от теб миличък..всичко ще е наред..
Темин се усмихна леко. Все още бе потресен и остана наистина хванат неподготвен. Сестрите бързо го придружиха до определеното отделение, но малко преди да влязат и да помолят Кибум да ги почака в чакалнята, Темин го помоли да потърси Джонгхюн.
Искаше или не, той бе бащата и трябваше да присъства на раждането.
Кибум с неохота се съгласи и целуна челото на Темин, малко преди да бъде откаран далеч от него.
Останал сам в огромната чакалня пред операционните, Кибум си позволи да си поеме възможно най-дълбоко дъх. Случваше се. Раждаше се. Чувстваше се наистина притеснен и въодушевен, сякаш не Джонгхюн, а самия той бе бащата и очакваше радостната новина, първия плач на малкото същество, да го види и всичко, което се случва в такъв момент. Няколко секунди по-късно Кибум се взе в ръце и се върна в колата, където откри телефона на Темин хвърлен между седалките. Отне му секунди да открие номера на Джонг и да го набере.
Дългото позвъняване така и не бе прекъснато и след третото подобно, Кибум се изнерви допълнително и затвори.
Щом този глупак не искаше да стане свидетел на нещо толкова важно каква бе вероятността да вдигне в подобен момент:?
Кибум бе изненадан от глупостта му. Знаеше, че на него не може да се разчита и че не заслужава Темин до себе си, но това беше върха.
В най-важния ден от живота на Темин, в деня в който детето му се раждаше, Джонгхюн просто игнорираше всяко едно позвъняване. Не че беше непредвидимо.
Такъв боклук като него, нямаше грам чувства-Кибум разклати глава и се върна към операционните, когато чу познат глас. Погледна в ляво и в далечината до рецепцията видя Джонгхюн.
Макар разстоянието между тях, той успя да види измъчения вид на момчето. Стисна телефона в ръката си и се опита да се приближи, но Джонгхюн му обърна гръб и тръгна в другия край на болницата.
Имаше две неща, за който Кибум мислеше в момента.
Дали всичко с Темин е наред. И какво по дяволите прави Джонгхюн тук, щом дори не отговори на повикването му.?
Кибум изпита силно любопитство, а и съвестта в него го заровичка. Малко или много той трябваше да знае за Темин. Искаше или не, Кибум тръгна в посоката, в която се загуби Джонгхюн и се огледа, за да открие в кой от всичките коридори се е отправил, но малко след това загуби изцяло дирята му.
Какво ставаше тук?
Кибум се почувства меко казано загубен. Стискайки все още телефона на Темин в ръката си, той се принуди и отново набра номера на Дожнгхюн. И както и очакваше не получи отговор. Това шибано копеле. Нервите на чернокосия стигнаха връхната си точка и той се завъртя, връщайки се по познатия път. Докато се приближаваше към рецепцията нещо в него го накара да се спре и да попита
- Извинете искам да попитам за пациент на име Ким Джонгхюн.
- Момент моля/Той кимна и стискайки телефона в ръката си, зачака/
- Съжалявам, но господина не е пациент. Той е придружител.
- Как така?
- Съжалявам, но нямам правото да давам такава информация. Освен ако не сте роднина.
- Такъв съм/потвърди бързо Кибум. Пречисти гърлото си/ - Аз съм братовчед.
- О../момичето кимна. Беше млада и вероятно не беше все още опитна иначе отдалече можеше да разбере, че Кибум лъже/ - Тогава това няма да е проблем. Г-жица Джой е настанена в собствена стая, но за жалост бебето й все още е в опасност
Кибум разшири очите си. Няколко секунди стоя просто така, не казвайки нищо. Когато съзнанието му отново се изчисти той кимна и се отдалечи бавно.
Господи... какво й се беше случило.?
Кибум се върна бавно до операционните, сядайки тежко на един от столовете.
Как се предполагаше, че трябва да каже това на Темин?.
Не искаше да разваля така специалния му момент.
Кибум покри лицето си с ръце. Може би това бе и причината Джонгхюн да не вдига проклетия телефон.
Сега разбираше всичко. Измъчено изглеждащото момче, разсеяното му държание и нервността. Сега разбираше защо бе в болницата.
Кибум не можеше да повярва.
Сега..в този момент властта бе в неговите ръце. Когато Темин излезеше, щеше да попита за Джонг..какво се предполагаше, че трябва да каже в такъв момент?.
Кибум бе объркан. Усещаше тъгата в себе си, увеличаваща се.
Не познаваше Джой...дори не я беше виждал, но самата мисъл, че детето й бе в опасност го натъжаваше.
Представяйки си, Темин в тази ситуация сърцето му се сви.
Той държеше истината в ръцете си...но въпроса бе...как трябваше да я съобщи на Темин.?
*
Час по-късно вратите се отвориха и от помещението напусна малък стъклен купол, в него поставено малко бяло същество, което плачеше. Кибум се изправи рязко и замръзна на мястото си, когато двете сестри доближиха купола и се усмихнаха.
- Честито имате си прекрасно момиченце.
Кибум не можеше да повярва на очите си. Тя беше толкова малка, толкова чиста и нежна.
Очите му се напълниха със сълзи. Искаше му се да я хване, да я прегърне. Чувстваше я като своя плът и кръв. Той постави ръка върху стъклото и се усмихна.
- Красива е../изшептя и погледна към сестрите, които му се усмихнаха мило./
- Извинете ни, но трябва да се погрижим за нея. Съпруга ви скоро ще бъде преместен в собствена стая.
Кибум кимна няколко пъти, триейки очите си. Не можеше да повярва, че тя вече беше при тях. И че беше момиче. Кибум винаги си мислеше, че ще е момче, защото риташе толкова силно и толкова често. Не усетил кога остана сам, Кибум се засмя радостно и си пое дъх. Беше щастлив..макар да нямаше нищо общо от към гени с това дете, той го чувстваше като свое. Сега искаше да види Темин и да го прегърне. Да се убеди, че е добре.
Няколко минути по-късно операционната напусна и Темин. Няколко сестри бутаха болничното му легло. Кибум се стрелна максимално бързо до него и постави целувка върху бузата му. Темин изглеждаше още замаян от упойката, но устните му се усмихваха както винаги.
- Видя ли я..? Толкова е красива/Очите на Темин се напълниха със сълзи и Кибум кимна, измествайки бретона му от челото/
- Прекрасна е.
- А Джонгхюн?/Темин се опита да повдигне глава, за да огледа помещението, сякаш търсейки очите на другия/
Кибум промени изражението си за част от секундата и поклати глава.
- Не можах да се свържа.
Онова чувство в него, че постъпва зле го накара да се задави. Знаеше, че трябва да каже на Темин. Че трябва да го предупреди, но почувства момента толкова неподходящ.
Темин почти веднага спря да се усмихва. Той измести погледа си на другата страна и леко кимна.
- Всичко е наред. Не очаквах друго/.отвърна горчиво той/
- Извинете. Трябва да го откараме, но вие можете да ни последвате.
Кибум се съгласи и така се оказа в опашката от сестри, които внимателно откараха леглото и Темин до собствената му стая. Последваха редица подготовки, докато се уверят, че всичко е както трябва. Когато най-накрая Темин и Кибум останаха насаме, Кибум усети онова напрежение, което Темин не бе показал от доста време. Другото момче се опитваше всячески да не мисли за това колко зле се чувства в момента, заради липсата на Джногхюн в толкова важен момент, но искайки или не той не спираше да мисли защо Джонг постъпва така. Защо точно когато има нужда от него, го няма.
Защо тогава през изминалите дни получи от Джонгхюн толкова двусмислени знаци, на които някак се уповаваше, а сега оставаше сам самичък.
Макар Кибум да бе до него, Темин не чувстваше правилното чувство, което трябваше да присъства в гърдите му, когато Джонг е на неговото място. Мислеше си че поне в такъв момент другия ще загърби за малко себе си, но сега когато реалността му напомни колко гадна може да бъде, Темин се усмихна леко.
- Знаех си, че той няма да дойде/Кибум се приближи до Темин и обхвана ръката му/ - Надявах се..наистина се надявах, но кого залъгвам. Той никога не е искал това дете.
- Може би..си има причина..знам ли../отвърна Кибум/
- Каквато и причина да има не мога да му простя и това, Кий. Исках, имах нужда от него сега, но той дори не ти е вдигнал.
Темин избърса напиращите сълзи и се обърна към прозореца.
- Хей..спри да мислиш за това и помисли за малката принцеса, която скоро ще бъде в ръцете ти.
Темин въздъхна и кимна. Устните му се разпънаха в усмивка и той отново се обърна към Кибум.
- Още от малка умее да ме изненадва, какво ли ще я правя когато порасне./Кибум се засмя и постави малка целувка върху челото на Темин/
- Знаеш ли..вече я обичам/Темин кимна/
- Нямаш си на идея колко много я обичам и какво бих дал за нея. От начало наистина бях уплашен..не знаех как ще се справя, но сега когато я видях и когато усетих меката й кожа по пръстите си се убедих в едно. Дори да нямам подслон над главата, дори да нямам пари за каквото и да е, никога не бих позволил това да й се отрази. Ще я обичам и ще я гледам как расте, докато мога.
- Хей спри да мислиш така. Аз съм до теб./Темин се вгледа в лицето на Кибум и въздъхна. Не трябваше да мисли за това колко разстроен се чувства от липсата на Джонг, трябваше да мисли за това колко благодарен е на Кибум в момента/
- Благодаря ти. Наистина ти благодаря.
Кибум поклати глава и целуна ръцете на русокосия.
- Сега си почини. Аз ще взема дрехи и ще се върна.
С напускането на стаята, вината в Кибум се върна двойно по-силна.
Мразеше го. Мразеше Джонг за всичко. За това, че макар без усилия, макар с грубото си държание той успя да спечели сърцето на Темин. Мразеше го защото не виждаше какво притежава, а го похабяваше.
Но колкото и да го мразеше, толкова и обичаше Темин и знаеше, че трябва да бъде искрен с него.
Решен в това, Кибум се качи в колата си, потегляйки за домът си.
На следващия ден щеше да каже всичко на Темин, но за сега...за сега искаше той да си почине добре.
Животът му от днес се променяше значително и макар Кибум да не бе пълна част от него, то той щеше да стори всичко, за да запълни дупката, която Джонг бе оставил след себе си.