9months/boyxboy, mpreg/

Part 2

  Оказа се че живота на Темин се събра в един единствен среден на големина куфар с колелца. Беше му единственото нещо, което успя да вземе от дома си, преди 10 години и сега си личаха няколко протрити места, стърчащи конци и две, три ...може би и повече малки дупчици. Не очакваше, че може да бъде толкова жалък..предполагаше, че поне багажа му щеше да бъде по-човешки, но той успя да преброи само до 10. Имаше 10 шибани дрехи. Три чифта дънки, 5 различни тесни, едно тънко яке и любимата му тъмно синя шапка. Останалото беше просто бельо. Темин затвори здраво ципа, въздъхвайки. Остави куфара на пода, точно до вратата и се обърна, оглеждайки бавно пространството.
Беше се постарал и беше почистил. За съжаление, успя да намери пари назаем само за половината от наема, но и да искаше нямаше как да плати на жената повече. Осъзнавайки колко зле бе с доходите си, живота му напред се превърна в размазана картина, която не можеше да поправи никак. Как щеше да се справя с едно дете?
Това оставаше все още неразгадан въпрос. Рискуваше своя живот, който лесно би преглътнал, но рискуваше и новия живот, който щеше да се появи. За миг се почувства като убиец. Убиец бе както точна, макар и не напълно точна дума за това, което се въртеше в умът му.
Миналата вечер си легна късно, а тази сутрин стана рано. Щеше да излъже ако кажеше, че не се притеснява и вълнува. Щеше да живее с напълно непознат и вероятно съжителството им нямаше да бъде много цветущо. Но зареди плода в него трябваше да рискува всичко.
Родител? Не би се нарекъл още такъв...
През умът на Темин преминаха многобройни мисли, малки сценки от бъдещи години и той не отхвърли идеята и изхода да даде детето за осиновяване. Не беше такъв човек, но сега можеше да се превърне в такъв.
Често хората казват : „Тя го е сторила за твое добро. Нямала е възможност, затова ние поехме отговорността за теб"
И често хората или лъжеха или не, но чувството в детето оставаше непроменено.
Болката, омразата, неразбирателството.
Темин потръпна....чувства, които не искаше да притежава бъдещото човече.
Русокосото момче дръпна тежката завеса, есенното, хладно слънцето скривайки се почти веднага. В стаята остана тъмната диря на самотата и празнотата.
Ключа бе завъртян за последно.
Когато русокосия слезе до етажа на хазайката си, той почука, вадейки парите от джоба си и въздъхвайки. Тази сума можеше да му помогне да си стъпи на краката за един кратък миг. Можеше да избяга, да не плати и повече да не се върне, но той не бе такъв.
Възпитанието не му го позволяваше, както и сърцето. Възрастната жена бе също сама, а когато си сам е най-трудно..тя имаше нужда от тези пари...така както и той.
Чу се тихо скърцане и след това вратата се открехна, хазайката държаща както винаги обичаната си котка. Тънките й, набръчкани вежди се повдигнаха изненадано.
- Съжалявам, че ви притеснявам. Аз...напускам./възрастната жена се изненада. Тя пусна котката на земята и я избута леко с кран навътре, за да не поеме обратния път-навън./
- Защо така, момче?
- Просто се наложи/Темин хвана ръката на възрастната дама и й сложи парите в дланта, покланяйки се/ - Съжалявам, сумата не е пълна, но това успях да намеря за един ден. Обещавам веднага след като имам пари, ще се върна за да ви ги дам.
Хазайката, преброи сумата и бавно прибра парите във вътрешния джоб на жилетката си. Тя постави внимателно ръка върху рамото на момчето и го потупа, сухите й устните веднага заеха формата на усмивка.
- Приеми го като подарък за напред. Тези пари са достатъчни. Пази се дете./Темин кимна, усмихвайки се ..някак неистинско, сякаш устните му бяха вързани с конци и действието причиняваше болка/
- Благодаря ви.
След това тихомълком, той взе куфара си и напусна блока, очите му залютявайки щом тежката метална врата се удари зад него. Живота му не бе добър, но бе еднообразен. Беше свикнал до такава степен, че сега му се струваше доста трудно да го промени.
Майка му винаги му беше казвала, че не трябва да се приспособява толкова бързо и да се „закотва" на едно място, защото рано или късно всичко в живота на човек се променя и промяната никога не бе лесна. Особено за човек с меко сърце, каквото беше на Темин.
Русокосият изтри мокрите си клепачи и стисна дръжката на куфара си.
Пътят беше дълъг, а той нямаше много време ....навън щеше да вали.
..
Бели, стари кецове спряха точно пред познатия блок, пред познатия вход. Слаби дълги крака и строен ханш, тънко...дори кльощаво тяло и меки, нежни черти, завършени със снежно руса коса. Темин въздъхна уморен. Имаше чувството че има пришка на малкото пръстче на левия крак, болката бе почти нетърпима. Може би бяха минали два чаша от както бе тръгнал за адреса на Джонгхюн. Няма смисъл да става на дума за такси или градски транспорт.
Пари нямаше.
Темин бавно направи последните, мъчителни крачки до двете предни стъпалца. Повдигна куфара си, по-лек сигурно от дамска чанта и го бутна настрана, правейки жалък опит да отвори. Естествено, че щеше да е затворено. Той погледна домофона и видя едно единствено име. Това трябваше да е той. Позвъня, но никои не отговори. Така още три пъти. Явно отново не си беше у дома. На Темин не му остана друго освен да заеме мястото си от вчера-на първото стъпало и да чака. А на вън вече бе адски студено. Той вдигна ципа на зимното си яке максимално до горе и се сви. Дори така не можа да се стопли. Може би не трябваше да облича точно този панталон.
Темин седна, свивайки колената си до гърдите си криейки дланите си в дългите ръкави. На вън се чу псувня и парче дреха се приземи до него. Той вдигна поглед, виждайки „дъжда" от блузи и други неща.
- Копеле нещастно, разкарай се от дома ми. Не те искам повече тук.
- Кучка, аз плащам дома ти.
Темин въздъхна, снемайки глава.. Семеен скандал..
Дрехите около него спряха да прехвърчат и той избута една от блузите настрана... някои трябваше да почисти тук. Кола спря пред блока и възрастен мъж слезе. Беше облечен с дълъг черен шлифер и черна кожена шапка. Той се изкачи по стъпалата, хвърляйки незначителен поглед на Темин. Русокосия се поклони, не получавайки отговор от мъжа. Той го проследи осъзнавайки едно-това бе шансът му да влезе вътре. Темин стана рязко, грабвайки куфара си и влизайки след мъжът. Той не му обърна внимание и се качи на асансьора. Вратата се затръшна под носа на Темин и русокосия въздъхна.
- Толкова ли съм невидим за света./изшептя пред желязната врата и отново натисна копчето, след минута звукът от пристигането му го облекчи. /
Темин се качи, натискайки петият етаж. В този миг бе благодарен за домофоните. Можеше да получиш информация, която да ти е от полза. Темин открехна желязната врата оглеждайки четирите врати. Видя името на Джонгхюн на едната и позвъня. Чуха се стъпки и някакъв лек шум.. след това стъпките се повториха, но сякаш се отдалечиха. Никои не отвори. Темин отново позвъня, но това се повтори. Той въздъхна... Джонгхюн не искаше да го пусне. Сега какво трябваше да стори...?
Темин повдигна ръка и почука, провлачвайки някакво страхливо „Ехо".
След четвъртото си почукване, загуби надежда и повтори процедурата от по-рано.
Той седна на стълбичките за следващия етаж, които се оказаха точно до вратата на Джонгхюн и зачака. Поне тук бе малко по-топло.
- Нямам пари за глупости/Викът се усили щом вратата на асансьора се отвори повторно и от там се подаде момче. Беше малко по-ниско от Темин с кестенява и къдрава коса. Имаше големи очи и странно лице. Беше меко казано раздразнен. В ръцете си носеше някаква малка кутия, а краката му бяха обути в скъпи маратонки.
„Ако му ги взема, бих преживял още месец"-умът на Темин отново заработи на зоната за оцеляване и той въздъхна, разтрисайки глава.
„Това не е решението, Темин"-въздъхна, свивайки се отново на мястото си.
- Вземи си друг тест, по дяволите. Може да е грешен...И гледай да е грешен.
Кестенявото момче затвори телефонът си, прибирайки го ядно в джоба си. В мига, в който почука на вратата, погледа му стрелна за миг Темин, веждата му повдигайки се. Темин го погледна за миг, след това снемайки погледа си и съсредоточавайки се върху ръцете си, който бяха почти посивели от студ.
- Това копеле/издиша непознатия и натисна дръжката, вратата отваряйки се с лекота. Значи е било отключено?/- Знаех си/въздъхна момчето, сякаш говорейки на себе си и влезе, затръшвайки вратата отново/
Преди Темин да има възможността да каже каквото и да е, той отново бе сам.
Той прехапа устната си раздразнено. Просто чудесно.. Налагаше му се да мръзне, тук докато непознатия просто си влезе сам. Дали и той не можеше да стори същото...?
Мисълта бързо изчезна от главата му, когато моралната му половинка, му забрани тази волност. Остана му просто да чака. Джонг все някога щеше да го пусне, нали?

..

- Знаеш ли, че има момче пред вратата на апартамента ти?/Оню се настани на фотьойла, точно срещу Джонгхюн, който тършуваше нещо из портфейла си/
- Да.. и?
- И? Няма ли да го пуснеш?
- Не. Остави го да си стои там. Тук е претъпкано/Оню вдигна вежда, устните му разпъвайки се в странна усмивка. Мислеше, че познава Джонг добре, имайки предвид стабилните 12 години приятелство, но сега чернокосия го беше оставил наистина объркан. Той въздъхна и кимна, протягайки се към шишето с кока-кола./
- Да... виждам/очите му направиха кратък кръг около стаята/
- Носиш ли?
- За какъв ме мислиш? Ще ме обидиш/Оню се засмя, вадейки от малката кутийка, която носеше-торбичка с бял прах. По думите на един негов познат: „Най-доброто за сега".
- Идеален си./Джонг се усмихна, сякаш беше получил коледния си подарък и бързо развърза торбичката, най-сетне изкарвайки и личната си карта от портфейла. Той изсипа малко количество в купчинка върху черна дъска и с картата прилежно се зае да си прави пътечка./
Кестенявото момче, измъкна още една торбичка със заветната, любима негова трева и я развърза нетърпеливо, вадейки и хартийки от вътрешния си джоб. Преди да си сгъне първата, чу тежко смръкване и повдигна поглед към Джонг, който облегна тежко гърба си на облегалката, вдигайки глава нагоре, подобно на моментите, когато тече кръв от носа.
Оню се усмихна накриво и си завъртя края на цигарата, кимайки към вече надрусалото се момче.
- Запалка?
- Кибрит/Джонгхюн му хвърли кутийката/
- Старомоден си/Оню не почака втора покана и запали цигарата, поемайки сякаш глътка въздух/
След това повтори движенията на приятеля си и също се облегна на фотьойла, поемайки отново от цигарата. Джонгхюн се закашля и се изправи, правейки нова лентичка. Оню го погледна подозрително, издишвайки димът бавно на кръгчета.
- Какво става с теб?
- За какво говориш?/Джонгхюн не го погледна, а продължи внимателно да действа/
- О стига....приятели сме от 12 години. Знаеш, че не можеш да ме заблудиш. Кой е той?
Джонгхюн агресивно изсмърка новата лентичка и затвори очи, облягайки се назад. Цветните кончета, който започнаха да подскачат из главата му го забавляваха до някаква степен, докато не се появиха и цветни бебета, който само ревяха. Джонг изсумтя и повдигна рамене многозначително.
- Приеми го като поредния изчукан.
- И какво прави пред апартамента ти?/нотката присмех в гласа на Оню не остана незабелязана/
- Виж..може би трябваше да го питам... освен ако не беше мисълта, че вече знам причината/Джонг отново изсумтя раздразнено и разтърси глава/ - Кучият син твърди, че е бременен от мен/Оню избухна в смях, затваряйки очи, за да вкара по-драматичен изглед над лицето си/
- Това е върха човече.. честито/Джонг го погледна с поглед тип „мъртъв си"/
Той обясни накратко всичко около Темин и новата новина, Оню не спирайки да се смее истерично. Но после идваше спомена от телефонния разговор с така нареченото му гадже и бързо се садваше.
- Съни също твърди, че е бременна/Джонгхюн повдигна едната си вежда ../
- Всъщност не се учудвам. Трябва да използваш презерватив.
- Както и ти.
- Той е момче.../и двамата млъкнаха за миг, след което Джонгхюн въздъхна и се протегна да си спретне трета черта/
- Според мен трябва да го пуснеш. Такива като него могат да те съсипят./чернокосия спря да върши какво и да е и се вгледа в Оню/
- В какъв смисъл?
- Джонг. Помисли. Как би изглеждало в очите на съдията: Момче забременяло от друго момче. Отказващо да поеме отговорност и да помага някак на потърпевшия. От всякъде погледнато ти ще излезеш виновния и най-много да те закове на място да плащаш издръжка. Освен това в момента на вън е почти -5 градуса,а той замръзва на студените стълби. Това ми изглежда много добър пример за това колко лош си бил към него и бъдещото ви дете./ Джонгхюн изкриви устните си в едвам скалъпена усмивка/
- Той няма да го стори.
- О, и защо? Да не би да е богат? Или нещо такова... не ми изглеждаше добре..
Джонгхюн спря да се усмихва, прехапвайки устната си и свеждайки поглед към готовата лентичка. Смръкна я бързо и избърса носът си. Мозъка му се размаза като добре сварена каша и сърцето му заби лудо. Беше толкова шибано пристрастен към това прахче. Оню последва примера му и допуши тревата си, пиейки и глътка кола, преди да се изправи.
- Приятно ми е да се друсам с теб, но трябва да тръгвам... и да купя тест за Съни.
Джонгхюн се изсмя гадно и се изправи, тупайки приятеля си по гърба. Подаде му някакъв вид утеха, преди да го изпрати до вратата. Когато я отвори първото, което видя бе полу-заспалия Темин. Лицето му беше бяло, а устните сини. На вън наистина бе кучешки студ. Той изцъка през зъби и преглътна желанието си да му затръшне пак вратата.
- Хайде..влизай/Темин повдигна изненадано глава и бавно се изправи когато Джонг влезе навътре, оставяйки вратата отворена./
Темин безмълвно стисна със студените си пръсти куфара и колелцата отекнаха върху студения под. След него вратата се затръшна звучно.