9months/boyxboy, mpreg/

Part 42

Джонгхюн вдигна ръка и помаха на притичващия срещу него Оню. Бяха се разбрали да се срещнат пред парка до апартамента на Джонгхюн, за да отидат в магазин за мебели. Оню щеше да избере кошара за очакваното си дете. Щеше да бъде изненада за Съни и Оню нямаше търпение да го внесе, докато момичето бе на гости на родителите си. Беше планувал всичко толкова перфектно. Имаше точно три часа да го купи, да го доставят пред апартамента му и с Джонг да го внесат на 8 етаж. Щеше да бъде мъчение, но на кого му пукаше. Беше за хубава кауза. Оню потупа Джонг по рамото, извинявайки се за закъснението и двамата си хванаха такси, което щеше да ги откара до голям базар за мебели в другия край на града. Джонгхюн не можеше да прикрие вълнението, което изпитваше заради покупката, защото някак се връщаше във времето преди няколко седмици, когато той самия бе купил онази червена кошарка, която сега красеше стаята му, близо до прозореца. Искаше да огледа добре магазина, защото имаше чувството, че нещо в стаята липсва, но така и не можа да разбере какво. Искаше да направи подарък на Сю, а и скоро бе Коледа. Може би това щеше да бъде прекрасния подарък за малкото ангелче. Макар да се опитваше да прикрива усмивката си, за да не изглежда като пълен идиот, той не можеше и Оню не каза нищо друго, споделяйки тишината между двамата. Беше наясно, че сега всичко бе толкова ново за Джонг. Бе като..как да го каже..прероден може би бе идеалната дума. Трябваше да свърши толкова много, за да успее отново да си върне доверието на Темин, защото ако ставаше въпрос за Любов. Оню бе сигурен, че Темин го обича безпристрастно...каквото и да вършеше другото момче. Като страничен наблюдател Оню имаше най-доброто място, за да наблюдава „спектакъла” на техните взаимоотношения и понякога наистина се изумяваше от силата, която Темин успява да приложи над същността на Джонг. Сила, която някак му помагаше да види розовото под тъмното. Да види Джонг по начин, по който другите не успяваха. Да прибере най-доброто в сърцето си, да търпи нападките и грубостите върху гърба си, да продължава да се надява и да гради надеждата в това, че все някой ден...все някой ден Джонг ще да се промени. И този ден настъпи. Оню продължи да се усмихва дълго след това. Дори когато влязоха в магазина, посрещнати от служителите с широки усмивки. Двамата се загубиха сред множеството рафтове и предмети. Всеки следващ все по-красив и по-красив. Избора наистина щеше да бъде ужасно труден.
- Виж това/Джонгхюн издърпа Оню за ръкава и с ръка му посочи лилава кошара на втория етаж, поставена в цялата си прелест/
Оню се замисли и кимна като я огледа добре.
- Много е красива, но ще ни трябва синя или зелена. Джонг/Оню се обърна към Джонг с 24 каратова усмивка/ - Ще е момче. Ще имам син.
Джонгхюн побърза да прегърне Оню.
- Леле това е страхотно, честито Оню.
Джонгхюн познаваше Оню от малък и знаеше...знаеше, че другия винаги е искал момче. Сега когато това се случваше, Джонг бе убеден, че Оню е наистина щастлив. 
Зарязаха момичешките неща и впериха цялото си внимание върху другата половина, предназначена за момчетата. Оню не спираше да сменя мнението си, всяка кошара бе все по-красива и по-привлекателна от към допълнителни екстри. Джонгхюн се възползва от това, че Оню е разсеян и се вмъкна между рафтовете, оглеждайки се за нещо, което да грабне окото му. Не знаеше какво иска да купи, но знаеше, че ще е хубаво. Сю заслужаваше всичко, което той можеше да й предложи. 
За миг, затворен сякаш между рафтовете, Джонг се върна назад във времето. Не можеше да повярва, че бе отритнал това дете от живота си с такава лекота. Това го натъжаваше, караше го да се чувства негодник. Сега искаше да направи всичко по силите си, за да докаже, че той може и иска да се грижи за Сю, така както трябваше да стори още от самото начало. Осъзнаваше и че за Темин ще бъде трудно да промени някак живота си. Беше го нагрубил до такава степен, че без дори да иска сам го беше изгонил от живота си. Сега имаше усещането, че е почти безсилен да си го върне. Очакваше с такова нетърпение решението на Темин. Имаше чувството, че е на изпит, от който зависеше бъдещето му.
Джонгхюн си пое дъх и продължи да се оглежда, когато вежлива служителка се приближи до него, явно забелязала раздвоението му. 
- С нещо да ви помогна, господине?/Джонгхюн се обърна светкавично към лицето й и й прати лека, срамежлива усмивка/ 
- Не знам какво точно търся, затова така се шлая.
Служителката се усмихна и кимна, кръстосвайки ръце пред корема си, почти елегантно.
- Нормално е, магазина е огромен, а избора голям. За момче или момиче?
- Момиче, моля.
- Чудесно, имаме някои нови неща, които може да ви харесат. Последвайте ме.
Момичето се обърна и тръгна напред, а Джонг се огледа само, за да се подсигури, че Оню още се колебае между две кошарки с неутрален цвят. 
Джонг не се поколеба повече и тръгна след служителката. Заобиколиха няколко пъти, различни по големина рафтове, минаха покрай малкия център на магазина, където стояха паркирани колички за разходка, след което момичето направи жест с ръка.
- Ето това са новите неща, които получихме само преди два дни. Има дрешки, играчки..всъщност има каквото си поискате. Разгледайте на спокойствие, а аз ще съм ето тук.
Джонгхюн благодари и се впусна в разглеждането. Момичето беше право. Имаше толкова много неща. Но...той чувстваше, че нищо от това не е онова „това”, от което има нужда. Беше толкова раздвоен в решението си. От какво всъщност имаше нужда Сю? 
Имаше кошара, имаше количка, дрешки...имаше си всичко..и това всичко бе осигурено от Кибум. Джонгхюн стисна юмруци. Проклетия Кибум.
Той стисна зъби заради яростта и ревността, които го обляха изведнъж. Усети малката искрица, която бе началото на пожара от в него. Не трябваше да се поддава. 
Не трябваше да изпитва такива чувства. Не и сега. Той забеляза голям плюшен мечок. Снежно бял с червена панделка около врата. Очите му се залепиха за него, сякаш бе магнит, а той бе от метал. Искаше го. Искаше го толкова много. Той се протегна и го вдигна. Боже...когато бе в ръцете му изглеждаше дори по-голям. Усмихна се и го прегърна. Мекотата на плюшената играчка го обви и той се почувства страшно уютно. Огледа се и забеляза още играчки. Дрънкулки, сладки малки, пухкави топчици. Той взе и тях. Взе и цветните дрънкулки, които явно и свиреха. Момичето се усмихна
- Нека помогна.
- Благодаря ви. Ще взема всичко.
- Страхотно. Ще ги оставя на касата и когато сте готови може да ги платите.
- Благодаря, отново./Момичето се поклони и се загуби, а Джонг се върна при Оню, който говореше с висок мъж/ 
- Ако може да бъде доставена още сега. Много ми е важно.
- Разбира се господине. Попълнете тази бланка и ще ви я доставим до тридесет минути. 
- Това е идеално.
Оню се усмихна и взе бланката, подпирайки листите върху дървен стол, за да въведе данните си и да се подпише. Когато беше готов се здрависа с мъжа и се обърна към Джонг.
- Избрах ето тази, какво ще кажеш?
- Изглежда много добре./Оню се засмя/
- Нали?/личеше си, че е щастлив от покупката си./
Така те се отправиха към касата и платиха. Излязоха от магазина. Деня се очертаваше да бъде просто прекрасен. Изведнъж телефона на Джонг иззвъня и той го изкара от джоба си.
- Майка е/усмихна се на Оню, а другия просто кимна/ - Здравей, мамо.
В следващия момент лицето на Джонгхюн загуби досегашния си щастлив вид и това не остана незабелязано от Оню. Той отвори устни да попита какво става, но другия клекна на земята, подпирайки главата си. Тялото му се разтреси и Оню изпадна в лека паника. Той клекна до Джонг, поставяйки ръка на гърба му. Джонгхюн не говореше. Само стоеше, подпрял мобилния си телефон до ухото и стискаше очи, от които капеха едри сълзи.
Оню разбра, че нещо наистина не е наред. Сърцето му се сви от притеснение, докато Джонгхюн продължаваше да мълчи и да се държи сякаш не бе там. Сякаш нищо около него не съществуваше.
- Кога?/затрепери гласът му и отново замлъкна/
Оню разшири очите си. Гласът на Джонг...този тембър, тази болка в изричането... Оню беше чул този глас само веднъж през целия си живот. Само веднъж, преди 10-тина години. 
Изведнъж Джонг свали телефона си и го прибра бавно в джоба на дънките си. Изправи се сякаш бе призрак.
- Джонг.? Какво има? Кажи ми?
- Мама...мама....току що е починала/Оню разшири очите си. Не знаеше какво да стори. Преди да реагира вече плачеше без глас/
А Джонгхюн просто побягна. Тръгна напред с все сила. Оню дори не можа да го спре.
- Джонгхюн. Чакай ме, Джонгхюн/извика Оню, но другото момче продължи напред/
Оню ужасно се притесни. Той не знаеше какво друго да стори. Единственото за което се сети, бе да се обади на Темин. В този момент дори не се чувстваше достатъчен, за да утеши Джонгхюн.