Неудържим/ Advance Bravely /盛势 (BG превод)

Глава 59. Храненето

 Таксито спря пред главния вход на компанията на Юан Цзун. Охраната, която стоеше на входа, видя Ся Яо, леко се усмихна и му кимна приветствайки го. Вървейки по йонглу (това е средната/главна пътека в китайските дворове, която е леко приповдигната)той гледаше как светлината на фитнес залата се отразява върху клонките на върбата, разделяйки се на безчислено количество лъчи. В този миг Ся Яо, който през целия път бе спокоен, внезапно усети, как сърцето му започва бясно да тупти. Беше трудно да се обясни, поради каква причина се случва всичко това. 

 Юан Цзун не бе отишъл никъде, но същевременно и не звънна на Ся Яо. Като че ли предвиждаше, че той ще дойде, но никак не очакваше да види нещо подобно. След като забеляза гипсираното рамо на полицая, главния треньор, чието лице беше твърдо като закалена стомана, не успя да скрие ясно отразилата се върху него болка. Служил в армията в продължение на много години, той бе получавал не само леки наранявания, но и сериозни травми. Дори когато му вадеха куршум от костта, суровият мъж просто се бе намръщил. Но Юан Цзун никога не беше имал такава травма, заради която можеше да почувства себе си толкова безпомощен и шокиран, както сега. Отне му известно време да дойде на себе си и да успее да заговори:

- Какво стана?

 Ся Яо отговори така, сякаш нищо особено не се бе случило:

- Случайно се ударих по време на изпълнението на служебна задача.

 Въпреки че произнасяше едни и същи думи, с подобно равен тон, с какъвто Ся Яо говореше със своите колеги, когато каза това на Юан Цзун, чувствата вътре в него бяха абсолютно различни. В отговор той искаше да види у него напълно противоположна реакция от равнодушното отношение на колегите си. Цзун не каза нищо, а само с голямата си ръка прихвана Яо за тила и се обърна заедно с него на ляво, в посока към своя дом.

- Каква вкусотия си приготвил днес? - попита Ся Яо.

 Юан Цзун с преднамерено каменно изражение на лицето отвърна:

- Никаква.

- Как така никаква? Аз съвсем малко закъснях. Не е възможно да не си ми оставил абсолютно нищо, нали?

 Главният треньор с присвити очи погледна към кадета си:

- Значи ти случайно си се ударил и си счупил ръката си, така ли? Тогава защо съм длъжен да оставям храна за теб?