Мади 🐺 🌒 🐺

Първа среща с татко

Събудих се. Беше нощ. Намирах се в някаква стая, но не болнична, а сякаш в нечия къща. В тъмнината се очертаваха различни мебели - бюро, стол, още едно легло, точно като това на което бях аз, но облегнати на ъгъл с моето.Виждах секция с телевизор , на нея имаше нещо ... снимки. Също така на бюрото имаше книги и май един лаптоп, но не съм сигурна. В другия ъгъл пък се виждаше силуета на гардероб. Това със сигурност не беше болнична стая. Станах, чувствайки се ужасно изморена, а в мен напираше някакво подтискащо чувство. Открих ключа за лампата и я светнах. Да наистина бях в нечия стая. Видях телефона си на бюрото и си го взех. Уоу часът беше два и половина. Спомнях си, че беше около обяд когато... Майка ми! Върнах се в леглото, усещайки непреодолимия порив на сълзите си . Не знам колко съм плакала, но когато вдигнах очи или се събудих( не помня да съм заспивала, но имах чувството, че съм в някакъв кошмар, от който не мога да се събудя) видях, че навън изгряват първите ноемврийски лъчи. А сега какво да правя? Да изляза от стаята ли? И къде по точно се намирам? Предпочетох да се върна в леглото и да освободя напиращите сълзи, нали все някога човекът, който ме е довел тук ще се сети за мен. Останах в това състояние на безпомощност дълги време, а след това просто се загледах в тавана и се замислих. Майка ми е мъртва. Катастрофирала е. Аз кого кой ще отида? Едва ли ще живея сама, та аз нямам годините. Нямам живи баби и дядовци, а и не съм чувала мама да говори за нейни братя и сестри. Та аз нямах други роднини освен нея. Къде ще отида, в дом за деца ли? О, Боже та аз вече може да съм там, ето каква е тази стая. Тук ли ще живея?
Някой почука и влезе. Какво? Беше онази сестра от училището. Носеше някакъв поднос с храна
- Мади, здравей радвам се, че си будна. Знам , че едва ли ти е до това, но трябва да хапнеш. - приближи внимателно до мен.
Стоях и я гледах невярващо, какво прави тя тук? Остави подноса с храната на бюрото и седна на леглото ми.
- Това е моята къща, Мади . Реших, че можеш да останеш при мен докато баща ти дойде, в противен случай щяха да те дадат на социалните. - Причерня ми от тази и формация. Та наистина аз имах баща, как не се сетих за това по- рано?! Може би имам и други роднини от негова страна.
- Баща ми- промърморих едва дочуто.
- Да обадиха ми се след като разбраха, че нямаш роднини от страна на майка си. Шериф Бейтън уговори всичко. Очакваме да дойде до няколко часа, най-много ден. Също така мисля, че има някой който искаш да видиш. - Да видя ли, как така да видя? Та аз си нямах никого. Тя шегуваше ли се!?- Кучето ти е. Прибрах го от вас малко след като припадна.
- Рафи е тук! -  почти извиках аз.- къде?
- В другата стая, ела. - Излязохме от стаята и огледах другото помещение. Личеше си, че медицинската сестра живееше сама. Мисля, че къщата имаше само две стаи. Като втората се използваше за нейна спалня и кухня едновременно. По стените имаше снимки на някакво дете. Забелязах моят вълк , тоест куче, лежащо на пода. Втурнах се към него и го прегърнах през врата. Отново се разплаках, но мисля, че този път беше от щастие. Аз не бях сама, та нали Рафи беше с мен. Не знам колко време съм ревала върху кучето, но по едно време жената ме издърпа и ме сложи на кухненската маса. Сложи подноса пред мен и ми обясни колко е важно да се храня. Опитах храната и останових, че наистина съм гладна, но всичко беше толкова безвкусно. Изядох половината си чиния и реших, че вече нямам апетит. Не, че не беше вкусно просто се сетих за мама и ми се догади истински.
- Приключи ли? - попита ме с майчински тон.
- Да, госпожо- казах тихо.
- Можеш да се върнеш в стаята на сина ми и можеш да ми викаш Маги.
- Добре- тръгнах на там с Рафи по петите ми. Легнах на леглото и се замислих. Тази жена е толкова добра. Приютила ме е в дома си. Даде ми стаята на сина си и на всичкото отгоре е взела и Рафи. Мисля, че съм ѝ длъжница. Със сигурност мама щеше да я хареса. При тази мисъл сълзите се появиха отново, но този път просто не им обърнах внимание. По-късно на врата се почука и Маги ме попита дали съм гладна. Отказах ѝ. Прекарах вечерта сама със силно зачервено от сълзите очи, или по-тщ голямата част от нея, защото чух отварянето на входната врата. Дали беше дошъл шерифът да ми каже, че баща ми не ме иска? Чувах приглушен разговор на Маги с някакъв мъж. Може би е шериф Бейтън. Изведнъж вратата се отвори и пред мен застана висок мъж. Това, което забелязах първо беше, че е с изключително стройна фигура. Беше облечен отгоре до долу в черно. Косата му бе къса, но не чак толкова, че да не забележа къдриците му. Щом Рафи го подуши започна да ръмжи и да гледа злобно тридесет и седем- и осем годишния мъж. Беше готов да го нападне. Учудих се, защото той никога не беше ръмжал, камоли да напада някого, но не бях в състояние дори да го дръпна. Мъжът явно не се изненада, защото се приближи към ядосания Рафи и си сложи ръката върху главата му. Не го галеше, просто си държеше ръката така и го гледаше в очите. Ако се беше случило по-рано щях да си фантазирам, че е върколак и говори с кучето ми, но сега бях прекалено изморена от всичко. Рафи изведнъж спря да прави каквото и да е и легна в краката на огромния мъж, което ме остави направо потресена. Брюнетът изведнъж отмести погледа си към мен и с висок и ясен глас каза "аз съм Даниел".
Той е баща ми! Не можех да кажа нищо. Как така се появи толкова бързо? Сестрата след няколко часа ли ми каза? Мислех, че ще го чакам поне няколко дни или, че въобще няма да дойде, а ето го сега пред мен. Наистина чувствах сърцето си замръзнало и неспособно да изпита друга емоция, освен страх и недоверие към всичко.
- Ще отида да събера всичко нужно от онази къща и утре заминаваме.- говореше ми, гледайки ме в очите, но нещо в него сякаш беше....мъртво.
- Къде?- попитах тихо, притаявайки дъх.
- В Палас. Имам апартамент ще ти хареса.- това е адски далече как въобще е успял да дойде толкова бързо по дяволите? Не са ли нужни поне два дни път с кола? Ами училището ми , та аз тъкмо свикнах с него!? Ами мама, няма ли да има погребение? Реших да попитам непознатия мъж.
- Ами мама няма ли да я погребем?- очите ми се насълзиха, произнасяйки това.
Погледна ме странно и ми каза с най-спокойния си глас, че ще плати за погребението, но няма да присъстваме, защото имал работа и трябвало да заминем веднага. Сякаш, прочитайки мислите ми добави, че до утре ще оправи работите с напускането на училището.
- Добре аз тръгвам да ти събера нещата от другата къща.- заяви. Може би и той самия не знаеше как да се държи с мен затова беше такъв, но по - натам щеше да се оправи....
Та аз не го познавах, как така ще тръгна с него без дори да знам какво работи? Обади се вече полуделият ми мозък.
- Ще дойда да помогна с опаковането на нещата ми.- дори не знам от къде ми дойде, но трябваше да му задам няколко въпроса, ако ще заминавам с него и то още утре, това беше лудост.
- Не си ли изморена, аз ще се оправя по-бързо сам.- изгледа ме с най-странния поглед, който съм виждала, карайки ме да се чувствам неловко.
- Не, починах си достатъчно пък и двама работят по-бързо, освен ако не си вампир де,  това не знам защо го изтърсих.
Той ме погледна още по-странно, без никаква емоция на лицето,а след това само кимна, оставяйки ме със смесено емоции.