Мади 🐺 🌒 🐺

Среща с глутницата

Успокоих се, че си тръгнаха и тъкмо щях да кажа нещо когато баща ми направи знак с ръка пред устата да мълча. Взе една тетрадка от масата и написа "апартаментът се подслушва". Изненадах се, а той откъде знаеше това? Може би онези двамата бяха сложили подслушвателни устройства докато се мотаха из апартамента. Баща ми си извади телефона и започна да пише на някого, обикаляйки самите. След като свърши със съобщенията ме погледна преценяващо. Исках да му задам толкова много въпроси, но не исках да рискувам да ни чуят, затова взех един лист и написах "сега какво". Получих писмен отговор"чакаме".
- Рафи, ти си най-сладкото куче на света, искаш ли да излезем на разходка? - баща ми се обърна към кучето с престорен глас, който ме накара даа се чувствам неловко.
- Какво правиш? - попитах го, оглеждайки се.
- Ще си свърша работата и ще го изведа на разходка. - Аха, ясно трябваше да се преструваме
- Добре тогава аз ще си напиша домашните.- отговорих спокойно, а баща ми ми кимна. Не бях писала домашни от една година сигурно, но нали е за театъра. Баща ми отвори и затвори вратата все едно излиза, след това седна на дивана и не мръдна оттам, докато някой не отвори вратата и влезе сякаш си беше у тях. От пред вървеше някакъв широкоплещ мъж на годините на баща ми. Зад него имаше две жени. Едната с дълга, черна коса, а другата с къса, кестенява. Последен влезе мъж, по-млад от баща ми с тъмни очи и коса. Той не изглеждаше толкова як като първия, но за разлика от останалите ме погледна и ми се усмихна мазно. Баща ми стана и ги поведе из апартамента, а аз само чувствах, че нещо важно се случваше в момента. Влязоха в моята стая и мъжът който влезе последен неприкрито започна да души наоколо. Накрая показа нещо на останалите и те го последваха. Същият мъж отлепи някакво найлонче от стената, което аз едва ли някога щях да забележа и го подаде на чернокосата жена. Тя го сложи в една кутийка, която извади от джоба си и си я пъхна обратно там. Повториха това още седем пъти из целия апартамент. Накрая мъжът ,който намираше найлончетата проговори.
- Е мисля, че това е всичко хора, можем да се прибираме.- да се прибират ли ,та нали баща ми си беше вкъщи.
- Не е всичко, със Джоунс и Сара трябва да проверим за друг вид техни устройства. - каза баща ми.
- Ооо Дан омръзна ми да съм човек, защо да не се върна в гората, а вие си работете тук. Свърших моята част от работата, нали.- онзи измрънка.
- Млъквай Деймън! - Баща ми го изгледа с най-мрачния си поглед, сякаш щеше да го пребие всеки момент. Явно това е онзи Деймън.
- Добре де хубаво, слушам и испълнявам!- каза саркастично.- Ей какво се крие тук? - погледна ръмжащия Рафи, който видимо се беше опитал да се скрие зад дивана. Кучето ми си беше показало зъбите и го ръмжеше, гледайки го право в очите от уплаха. Тогава Деймън се приближи към Рафи и му изръмжа силно, показвайки големите си кучешки зъби и яркожълтите си очи. Той беше върколак... Химера или каквото е там, по дяволите видях го с очите си. Сърцето ми биеше както никога досега, направо ми идеше да извадя телефона си и да снимам. В един момент той ръмжеше срещу кучето, в другия беше проснат на земята. Баща ми го удари с нечовешка сила и Деймън с трясък се сви на кълбо.
- Ооо, не отново Дан, не видя ли, че проклетия вълк в апартамента ти ме предизвика.
- Веднага се разкарай от тук! - кресна баща ми.
- Ооо сега значи мога да си ходя, защо просто не се трансформирах като ми каза да стоя тук? - засмя се Деймън. Явно му беше много забавно да дразни баща ми, но и аз се кефих на случващото се. След тези думи Даниел го хвърли в стената. - Още една дума и ще те убия!- каза татко с някакъв заплашителен и много сериозен глас.Сега вън! Деймън тъкмо щеше да излезе, когато някой му звънна.
- Кажи, хлапе. - каза снизходително.
- По дяволите, омитаме се веднага!- затвори телефона.
- Какво става?- попита баща ми.
- Ловците ще са тук до петнадесет минути, трябва да се изнасяме веднага! - сега вече беше сериозен.
- По дяволите, да се махаме! -досега не го бях виждала толкова притеснен.- всички излязоха от апартамента, когато баща ми каза да тръгвам с тях. Изненадах се, както и всички останали.
- Дан, това добра идея ли е, къде ще я заведеш? - намеси се една от жените.
- Знаеш ако я оставя, какво ще стане, Вероника. Ще я използват срещу мен.- говореха сякаш аз не бях там, което винаги ме е изнервяло.
- Ама в къщата ли ще я заведеш?- попита учудено.
- Не, ти и Деймън ще я заведете в къщата на езерото, нека и Кевин да дойда с вас. - Кевин?
- Сериозно ли ще ни пратиш там Дани? - запротестира Деймън.
- Да, ти и Вероника ще охранявате отвън докато хлапета са вътре.
- Не ми казвай, че ако ни нападнат ще трябва да им удрям шамари с тези две ръце -Деймън показа ръцете си.
- Ще ми се обадиш, идиот такъв! - изненада ме с думите си татко. Аз, Деймън, Вероника и момчето, което ни чакаше трябваше да се качим в една очукана кола, докато баща ми и останалите в нашата, разбрах когато излязохме отвън.
- Деймън, ти отговаряш за защитата и да се свържеш с мен ако стане нещо! Вероника ти отговаряш за дъщеря ми и Деймън да не се разкрива още повече. - нареди баща ми, а на мен ми стана смешно.
- Какво, аз отговарям за Деймън!?- изкрещя Вероника.- Как мислиш, че ще се справя с него, да му залепя устата ли Дан?
- Не ме интересува просто гледай да не направи някоя глупост. - оу със сигурност щеше.
- Ще направя всичко по силите си, но не обещавам нищо. - промърмори Вероника. Качихме се в колите където се озовах сред прекалено странни хора.. Сега ми беше още по - странно. Нима баща ми ме остави с този странен Деймън и това момче какъв беше... Кевин. О Боже Кевин! Това да не би да е Кевин от моя клас, изглеждаше точно по начина, по който ми го описаха съучениците ми - на моите години, доста висок и силен. Стояхме заедно отзад докато Вероника караше , а Деймън беше до нея и затова забеляза, че го наблюдавам.
- Какво искаш? - попита ме злобно.
- Познаваш ли Лили и Джейк от твоя клас? - наистина ли казах от твоя клас, може и да не са от неговия клас, но някак си знаех, че е именно този Кевин.
- Да, приятели сме, а ти откъде ги познаваш? - беше забил поглед в мен.
- Вече съм във вашия клас, от понеделник. - похвалих се.
- Направо невероятно  - каза с ирония - надявам се да не им разправяш какво стана днес и това, което ще последва.
- Няма ,спокойно. -обещах му.
- Вие двамата сте невероятна двойка, защо не си станете гадженца.- изхили се Деймън, привличайки погледите и на двама ни.
- Да бе! - Кевин сви ръцете си, в опит да се овладее.
- Това няма как да стане! - реших да го подкрепя, все пак не исках да се превърне в колата.
- Ооо тя проговори - засмя се Деймън.
- Ще говоря колкото си искам.- сопнах му се, нямаше да позволя да ми се подиграва.
- Добре, добре, направо се изплаших от теб - няма ли да спре да ми се присмива вече?
- Може би някой ден, наистина ще се страхуваш от мен - опитах да звуча сериозно, но очевидно не ми се получи.
- Оооо и кога ще е този ден?
- Когато стана върколак и ти разкъсам лицето - не се сдържах. Може би не бе разумно да го кажа в кола пълна с върколаци, но наистина го мислех. Исках да съм като тях.
- Първо ние сме химери и второ бащата ти е единствения, който може да те превърне, освен ако нямаш друг родител, който да е като нас. - Само баща ми ли го може, значи това е единственият начин, трябва да ме ухапе родител, който е химера. - и другото е, че баща ти никога няма да го направи, защото е страхливец, та него дори го е страх да се разкрие пред теб. - колата рязко спря, карайки ме да се ударя в предната седалка.
- Веднага млъквай идиот такъв! - изкащия Вероника.- Още една дума и ще извикам Алфа и най-накрая ще те убие като му кажа какво ѝ говориш.
- Оо изплаших се - засмя се Деймън.
- МЛЪКВАЙ, КУЧЕ ТАКОВА!- изкрещя Кевин. Почти го бях забравила, но видях, че стиска юмруци, а от дланите му тече кръв. Явно вълчите му нокти се бяха забили в плътта.- Вероника го идрърпа вън от колата, а след това се върна при нас. Потегли, оставяйки го отвън в гората.
- Там ли ще го зарежем - попитах я с учудване. Наистина се притесних за него.
- Той може и сам да отиде на мястото, спокойно Мади, не го мисли.- кимнах, но продължих да го мисля.
- Ами, ако го открият ловците? - дори не си контролирах думите, те просто изкачваха.
- Дано не стане така. - отговори ми тихо.
Деймън не се обади до края на пътуването, а Вероника няколко пъти ме попита дали съм добре. Стигнахме след два часа каране през гората. Първото, което ми направи впечатление беше огромното езеро, а после видях и малката къщурка, която изглеждаше все едно всеки момент ще падне, до самия му край. Все едно езерото и къщата бяха сляти.