Мади 🐺 🌒 🐺

Урок1

Е, все пак бях заспала. На сутринта отидох да си направя закуска с малкото продукти, които бяха останали и докато закусват татко се прибра. Нямах точен план какво щях да му кажа.
- Може ли да поговорим? - попитах, опитвайки се да изглеждам тъжна.
- Естествено, скъпа, какъв е проблемът. - заинтересувах го.
- Наказанието...
- Не Мади, остава каквото и да ми кажеш. - беше железен.
- Не може ли да измислиш нещо друго, може да тренирам и с някой друг, само не и Деймън. - оплаках се.
- Мади осъзнаваш ли, че трябва да свикнеш да се разбираш с глутницата си? - пфф, точно с него ли?
- Аз да се разбирам, по-скоро Деймън трябва да започне да се разбира с мен?! - щеше да ме подлуди.
- Именно, ще тренирате, докато не се разберете, точка. - май сама заложих капана си. Показах червените си очи и излязох. Молех се да не срещна Деймън. Реших да потърся кучето си по миризмата. Бях се научила да проследявам миризми на животни, най-вече плячка, но и с Рафи се получаваше. Слава богу си беше добре, по муцуната му имаше кръв, но въпреки това го прегърнах. Постоях с него и след малко усетих нужда да се трансформирам. Направих го и Кевин веднага се свърза със съзнанието ми. Опитах да го блокирам, но вече беше разбрал местоположението ми и идваше насам. Реших да не бягам, така само щях да се издам, че крия нещо. След малко се превърнах отново в човек и го видях, че идва. Той също се трансформира.
- Защо ме блокира?- звучеше притеснено.
- Исках да съм сама. - донякъде беше истина.
- Оу, значи не искаш да съм до теб?- погледна в земята.
- Не, разбира се, че искам да сме заедно.- веднага се изчервих като осмислих думите си, но видях, че и той почервеня.
- Аха.- беше неловко.- е какво ще правим?
- Мисля да се нахраня, да не стане като преди. - намръщих се.
- Ще дойда с теб, за всеки случай. - предложи.
- Хубаво. - щях да споря и да кажа, че мога да го направя и сама, но просто ми харесваше да бъда с него.
- Е, какво стана, какво ти каза баща ти щом останахте сами?- панирах се, точно това ли реши да пита? - Какво е станало? - хвана ме рязко за ръката, разбрал, че се притеснявам.
- Нищо, просто ще съм наказана за малко.- опитах да контролирам пулса си, но не бях сигурна, че се получаваше.
-Какво е наказанието? - попита ме изпитателно.
Тъкмо щях да отговоря и стана нещо ужасно, Деймън излезе от гората и ни погледна. Притесних се още повече, Кевин щеше да полудее ако аз му бях казала, а какво оставаше ако той му го каже, присмивайки се. Приятелят ми показа жълтите си очи и ме хвана за ръката. Това не ме успокои особено, даже си помислих, че ще бъде още по-наранен като разбере.
- Държите се за ръце?- посочи ръцете ни с усмивка Деймън.
- Знам какво си направил, идиот такъв.- изръмжа Кевин. Наистина ли знаеше и ако да кой му бе казал?
- Да, направих го и си понасям последствията. - беше доволен.
- Какво понасяш, дошъл си да ни се подиграваш, какво пак ли ще намесиш мама и татко?! - беше готов за нападение.
- Нее, хлапе, тук съм за нея. - посочи ме, а аз замръзнах, не исках да съм тук, просто исках да изчезна.
- Няма да я нараниш!- Кевин застана пред мен да ме закриля.
- Да, няма да я нараня, дойдох за наказанието си.- направо умрях, а момчето изглеждаше объркано.
- Какво наказание? - попита, а аз умрях вътрешно.
- За това с двубоя...и всичко останало.- сериозно ли това за него е наказание, аз мислех, че татко го е похвалил като му позволяваше да ме ядосва по два часа на ден. Очевидно Кевин знаеше за Майк и Деймън.
- И какво трябва да направиш? - Кевин беше предпазлив.
- Да се запозная с кучето ѝ, а ти знаеш колко мразя псета, нали хлапе?- какво говореше, какво куче?
- Я стига та ти най-вероятно ще го убиеш.- Кевин май повярва, че това е истинско наказание.
- Няма, Алфа заповяда да го галя и гушкам всеки ден за около два часа без да го наранявам, а най-вероятно приятелката ти ще иска да стои и да ме наглежда. - лъжецът ми метна поглед, за да го подкрепя. Замислих се, беше ли възможно татко да ме беше излъгал за наказанието, не просто Деймън лъжеше, но защо? Кевин ме гледаше и чакаше отговор.
- Амм, да ще остана с Рафи- посочих кучето, което лежеше на около десетина метра.
- Тогава и аз оставам.- заяви момчето.
- Нее, не искам публика, наистина, знам, че изложих Мади пред глутницата, но няма да търпя да гушкам това и пред теб, така че се омитай.- погледна го строго, а аз вече не знаех как да реагирам.
- Ти се омитай! - озъби се Кевин. - Няма да оставя да я нараниш
- Имам заповед да не я наранявам, но мога да нараня теб ако не се разкараш.- наистина играеше добре, въобще ни си личеше, че лъже и пулса му си остана същия, отново започнах да мисля, че това е неговото наказание.
- Мади...- погледна ме Кевин, май не знаеше какво да прави. Знаех , че Деймън наистина може да го нарани и за това му казах да си тръгва.
- Надявам се, че разбра, че това, което дрънках досега бяха глупости.- отново ми се ухили, когато останахме сами, а аз се изплаших, но поне ми олекна, че Кевин не знаеше и си имах алиби за Деймън.- е, хайде да тръгваме.
- Няма да ходя никъде с теб! - изръмжах и показах червените си очи.
- Значи ще тренираме тук, така със сигурност всички ще разберат.- засмя се.
- Къде ще ходим? - не исках останалите да разбират, по-точно Кевин.
- Така е по-добре, на едно мое място. - не отделяше поглед от мен.
- Аз ще избера мястото. - не исках да отида някъде където можеше ...какво, да ме убие и аз не знам. Той се замисли.
- Хубаво. - каза накрая. Замислих се къде да отидем, някъде където нямаше да бъдем намерени от Кевин, но ще мога да повикам помощ ако...не знам стане нещо.
- Няма да го направим сега. - казах най-накрая, сетила се за нещо.- е не съм се нахранила, а помниш последния път, когато бях гладна.
- Ооо, не мисли, че ще ми се измъкнеш с това, ще дойда с теб, това ще е първия урок. - усмихна ми се мазно, а аз го изгледах яростно.
Все пак тръгнахме, докато тичахме към някакво село, към което той ме водеше (спорехме дълго за това, но накрая каза, че той бил учителя и можел да избира селото) си мислех какво ли ще стане, най-големият ми страх беше да не ме накара да убия по някакъв начин. Чудех се защо беше излъгал Кевин и какво печелеше от това.
Спряхме в горите на едно село, в което не се бях хранила досега.
- Готова ли си, принцесо?- мразех тази усмивка.
- Отивам.- съобщих през зъби.
- Къде?- този тъп ли е?
- Да въздействам, как къде! - ядосах му се.
- Неее, сега аз диктувам правилата, Дан може да те е учил да се храниш по един начин, но аз си имам собствени техники.- сега вече щеше да поиска да убия някого, бях сигурна.
- НЯМА ДА УБИВАМ! -показах очите си на Алфа.
- Първо, не можеш да ми въздействаш и второ, няма да убиваш, по-добре слушай внимателно, че няма да повтарям. Така, отиваш там. - посочи селото- и си избираш някого, след което се храниш, това е. - моля?
- Какво, нещо не разбрах, та аз винаги правя това. - идваше ми да ударя този глупак.
- Нее.- засмя се - Ти въздействаш, водиш ги в гората, пак въздействаш, храниш се, въздействаш отново, аз искам да отидеш, да се нахраниш и да въздействаш едва накрая.
- Да се нахраня пред всички?!- попитах невярващо.
- Мхм.- какво ми се хили.
- Това е невъзможно! - оплаках се.
- Само гледай. - след тези думи се стрелна към селото. Щом наближи започна да се движи нормално и приближи една жена, прегърна я, какво прави, май верно беше луд и тогава го забелязах, в прегръдката беше запушил устата ѝ с ръкав и се хранеше необезпокоявано от врата ѝ без никой да забележи. Това беше невероятно, когато приключи и каза нещо и се запъти към мен. Нямаше кръв по лицето, нито по врата на жената, никой не видя нищо, просто не можех да повярвам колко чисто се хранене.
- Твой ред е.- изгледа ме с усмивка.
- Не мога като теб, всички ще видят, та аз се цапам цялата.- казах невярващо, че очакваше да го направя наистина.
- Нали за това съм аз, ще го оправя.- нямах повече оправдания,а и бях много гладна, ако забърках нещо той щеше да е виновен.
Стрелнах се към хората и забавих, влизайки в селото. Насочих се към момче на моята възраст, мислейки какво да направя, да му запуша устата ли, не знам. Застанах пред него и го зяпах известно време.
- Познава ме ли се? - заговори ме.
- Амм...- тогава го целунах, изненадах самата себе си с това. Не губих време и го прегърнах, закривайки врата му с ръце , след това преместих едната си ръка, запушвайки устата му, а с другата прикривах това, че се храня. Пих кръв на големи глътки и с адски бърза скорост от притеснение да не ме хванат. Като се почувствах сита просто върнах устните си върху неговите. За щастие ужасеното момче беше с яке и аз избърсах кръвта от себе си в него, заличавайки го като прегръдка. Накрая скрих врата му под якето и го избърсах хубаво.
- Забрави за това! - въздействах. Буквално се затичах към Деймън не можех да повярвам какво се случи току що и дали някой бе видял.
- Браво, хлапе, видя ли, че можеш.- не знам какво му беше забавното.
- Ти, шегуваш ли се, беше ужасно, със сигурност някой ме е видял!  извиках.
- Кой ще се втренчва в натискащи се тийнейджъри.- засмя се, а аз го изгледах на кръв. - Споко, беше супер като за първи път и наистина си много изобретателна хаха.
- Млъквай! - нямах думи вече.
- Добре, мисля, че ни стига за днес, но знай, че от утре ще използваме цялото си време. - поне нямаше да ме държи още.
- Защо го направи? - изстрелях набързо.- Защо излъга Кевин?
-  Макар и да не ти се вярва не искам да ти е гадно.- с тези думи изчезна в гората, а аз останах да му се чудя на акъла.
Върнах се като вълк, размишлявайки над този урок...или там каквото беше. Да много беле полезно ако наблизо няма гора, в която да се скрия и със сигурност нямаше да го убия, защото през цялото време мислех как можеше да ме видят, а не за това колко ми е вкусно.
В къщи се изкъпах, а след това седнах отвън, галейки Рафи.