Мади 🐺 🌒 🐺

Наказана

С баща ми бяхме сами в гората. Чувствах се ужасно заради това, което направи и знаех, че той нямаше да е доволен. Гледаше ме изпитателно, а след това проговори.
- Разкажи ми какво стана? - гласът му беше строг, но ме ме нападаше.
- Изгубих контрол, това е всичко.- не знаех кой беше по - притеснен, аз или той.
- Защо изгуби контрол? - попита, карайки ме да се чувствам неловко.
- Бях гладна?- това си беше истината.
- Защо не се нахрани по - рано?- не спираше с въпросите.
- Пфуууу, видя какво се случи...или не си, не знам дали знаеш, но Деймън казваше на Майк какво да прави във всеки един момент. Майк ми говореше разни глупости, за да ме разконцентрира. - бях полудяла от яд и ми идваше да му го изкрещя, но сега трябваше да се владея.
- Да, разбрах за това.- Гледаше ме в очите. Изненадах се, как ли беше разбрал?
- Оо, как? - попитах заинтригувано.
- От Деймън. - казал му е?
- МОЛЯ!- възкликнах, губейки битката с контрола.
- Той ми каза.- е това беше изненада, Деймън да си признае, не мислех, че е способен на това
- И защо го е направил? - наистина не знаех.
- Не мога да ти кажа.- той въздиша.
- Ама ти нищо не ми казваш, не може той да прави каквото си иска и да ме унижава публично, а ти да пазиш тайните му, ПРОСТО НЕ МОЖЕ!- Изкрещях в яда си.
- Съжалявам Мади, но ще трябва да те накажа за безразсъдното ти поведение. Не стига, че едва не уби човек и се разкри пред цяло село, но и се отдалечи прекалено много и навлезе право в капана на ловците. - звучеше разочарован, но аз наистина бях ядски ядосана на него и Деймън.
- Съжалявам, но не съм единствената виновна!- осъзнавах, че ни изложих на опасност, но бях бясна, че го защитава.
- Искаш ли да си чуеш наказанието? - звучеше леко отекчено.
- Не е честно, Деймън е...
- Деймън ще те тренира по два часа на ден.- прекъсна ме
- МОЛЯ, ТОВА НЯМА ДА СТАНЕ!- избухнахах, нямаше начин да го направи.
- Ще стане,  ЗАПОВЕД! - показа червените си очи, но и аз показах своите.
- НИКОГА! - опитах да му заповядам, но той с едно единствено движение ме повали на земята.
- ЩЕ ТРЕНИРАШ С НЕГО, ТОВА Е! - заповяда ми и изчезна без да ми даде време да му се навикам едно хубаво или поне да разбера защо точно това.

      Гледна точка на Даниел

Открих Деймън на мястото, на което най - често разговаряме. Малко възвишение, обградено с иглолистни дървета.
- Е, как реагира. - беше му забавно, но на мен не.
- Ти как мислиш? - отговорих не особено доволно.
- Сигурно те е нападнала.- ухили ми се.
- Позна, мисля, че наистина те мрази. - е, постигна своето, всички го мразеха.
- Споко, Дан, ще променя това.- май си вярваше прекалено много, но знаех, че дъщеря ми можеше научи много от него.
- Дано да си прав, но внимавай какво приказваш пред нея- стрелнах го с очите си на Алфа.
- Ооо, не се прави, че можеш да ми въздействаш, братко.
Веднага реагирах на думите му и скочих в опит да го поваля на земята, но той ме отблъсна, извадих дългите си червени нокти и ги забих в него, знаех, че можеше да отговори и на този удар, но не го направи.
- САМО ДА СИ И КАЗАЛ НЕЩО, ЩЕ ТЕ СМАЖА!
- Знаеш, че не бих, не печеля нищо от това. - все още му беше забавно.
- Тогава си затваряй устата и я научи на знанията на ордена. - трябваше да започне пас по скоро.
- Добре, добре, хубаво накрая сигурно ще я приемат и там, все пак аз съм най-добрия учител.- ухили се.
- Престани да се шегуваш, това, че си бил в най-силната глутница, не значи, че си с привилегии, знаеш какво ти е наказанието. - нападнах го с думи.
- Дааа, наистина ордена е найн- силната глутница и, дааа ще науча Мади на това, което знам от тях, но това с наказанието...
- Престани, Деймън и без това ти прощавам всичко.- не спираше да ме ядосва.
- Добре, скъпи ми братко. - отново ли?!
- НЕ СЪМ ТИ НИКАКЪВ БРАТ!- отново ме ядосва, още малко и щях го ударя.
- Щом казваш...