Мади 🐺 🌒 🐺

Някакъв вълк

Бях там през цялото време, когато започна да губи съзнание, когато дъхът ѝ отслабна, когато пулсът ѝ затихна и когато облегна глава върху мен, предавайки се на вечния кръговрат наречен живот и смърт. Повече не чух и не исках да чуя за онзи предател Кевин, а това, че той дори не се опита да премахне блокадата ми ме наведе на мисълта, че въобще не го интересувах. Това, което чувствах в момента беше изключително странно, от една страна смъртта на приятелката ми и предателството на... какъвто и да ми беле там, ме караха да се чувствам ужасно сама и имах чувството, че бях забравена от целият свят. Чувствах се ужасно виновна за това с Джейн, все пак тя беше останала с мен, а аз бях Алфа трябваше да направя нещо, за да не я изложех на такава опасност. От вълчите ми очи се стичаха сълзи и бързо покриваха лицето ми, но въобще не се опитвах да ги прикрия и причината не беше, че бях сама и нямаше кой да ме гледа, а това, че Джейн заслужаваше да се пролеят няколко искрени приятелски сълзи за нея. Другото нещо, което чувствах беше яд от проклетото предателство на Кевин и това, че ме беше заблудил толкова лесно. Ядосвах се на себе си, че му се вързах и го оставих да ме мами както и, че му показах чувствата си, макар че дори не знаех дали бяха истински, но бях сигурна в едно, не исках да виждам този човек повече. Едновременно с тези неща чувствах и една много силна и завладяваща енергия в мен, която идваше от огромната светеща в яркожълто месечина. Луната ме изпълваше със сила и власт, но проблемът бе, че нямаше как да ги използвам в момента, защото може би щях да умра всеки момент. Естествено опитвах да се свържа с татко, със Стивън, с Вероника, със Сара, но нищо не се случваше. Няколко пъти насочвах вниманието си към Деймън, но винаги ми се показваше една и съща картина на гора и то на точно определено място, но самият Деймън никъде не се виждаше. Естествено следях и ловците и по едно време дори помислих,че някак си са изгубили следите ни или сигналът е заглъхнал, защото спряха за около час на едно място и започнаха да обсъждат нещо, но аз не можах да разбера какво е. Преди около 15 минути отново тръгнаха насам и им оставаха горе-долу два километра, за да ме открият. Не исках да оставям Джейн, но тя вече беше мъртва и започнах да се двоумя. Все пак бях до нея през цялото време и не се отказах като Кевин, но не знаех сега когато вече е мъртва дали трябваше да остана или да се скрия някъде. През главата ми минаваха страшно много мисли и сякаш бях забравила за другата глутница на територията ни, но изведнъж цялото ми внимание се насочи към тях, защото един непознат вълк, явно от тяхната глутница, се приближи към мен. Очевидно съм била прекалено задълбочена в мисли за Джейн, ловците предателя, липсващата ми глутница, пълнолунието и още куп неща и не съм видяла приближаващия се вълк. Когато се приближи на около пет метра от мен аз заех бойна позиция и започнах да ръмжа, защитавайки себе си и територията си. Вълкът не ми отговори с лошо и просто легна на земята, а това доколкото знаех беше знак на подчинение и мир. Скрих зъбите си и заех спокойната си позиция, но все пак бях нащрек да не ми скочи. Вълкът беше по-дребен от мен, очите му бяха яркожълти, а цветът на козината сиво-кафяв. Стояхме и се гледахме известно време, а аз не знаех как да реагирам, този вълк просто стоеше до мен и не ме нападаше, но и не казваше нищо. След малко осъзнах нещо, по-скоро си го спомних ,татко ми беше обяснил ,че вълци от различни глутници не могат да си общуват освен ако не бяха Алфи, а другата химера беше с жълти очи, което означаваше, че е Бета.
- Какво искаш от мен?- Насочих ясно мисълта си към сиво кафявият вълк, за да успее да ме чуе. Знаех, че нямаше да може да ми отговори, но все пак реших да опитам. Вълкът бавно се изправи и се обърна с гръб към мен, тръгвайки в някаква посока и, приканвайки ме с глава да го последвам.
- Не мога да дойда. - Отидох и легнах до Джейн, подпирайки глава на нея. Вълкът започна да ме гледа замислено без да мърда, а след известно време се приближи. Мигновено показах зъбите си и изръмжах, защитавайки мъртвата си приятелка, а неканеният ми гост се отдръпна и легна в подчинение. След като се успокоих малко отново насочих мисълта си към вълка.
- По-добре се махай, ловците ще дойдат всеки момент.- Казах  го ясно, не исках и той да загуби живота си заради мен, но другият просто се извърна и отново ми даде знак с глава да го последвам, този път по-настоятелно.
- И къде ще ме заведеш?- Попитах без да очаквам отговор. Вълкът започна да скимти тихо и непрекъснато да повтаря знака с глава, който означаваше "последвай ме". Точно щях да отговоря с това, че искам да погреба Джейн или поне да не я оставим на ловците и усетих ужасната миризма на върбинка и вълче биле да се носи в околността, а след няма и минута дочух тракането на двигателите.
- ИДВАТ!- Съобщих на другия вълк, за да има време да се махне ако въобще искаше да живее, но той се присви с уши назад и опашка между краката и продължи със знаците, чрез които искаше да ме накара да тръгна с него. Все още не бях видяла първите бъгита, но чух изстрел с пушка и се изплаших, подскачайки във въздуха, а сърцето ми препусна удар. Козината на гърба ми настръхна инстинктивно и аз оголих зъби. Другият вълк, който очевидно беше побъркан щом стоеше при мен се приближи и опита да захапе леко лапата ми, но аз го хванах за врата и го подчиних незабавно. След кратко ръмжене от моя страна вече видях първият автомобил да се подава зад дърветата, а от двата му прозореца се виждаха черни фигури, държащи големи оръжия. Започна дъжд от куршуми около нас, но за щастие не ни улучи. След кратко размишление размислих и реших да бягам, просто нямах шанс да се оправя тук, а така или иначе Джейн беше мъртва, нямаше какво да направя по въпроса освен да спася собствения си живот и по някакъв начин да помогна на глутницата. Тичах в някаква произволна посока, а бъгитата бяха точно по петите ми и произвеждаха множество изстрели, но нощта беше на моя страна и тъмнината им пречеше да ме виждат. По едно време видях, че другият вълк е точно до мен и ме приканва със същия жест да тръгна след него. Какво пък едва ли имаше какво повече да загубя, смених посоката и тръгнах след вълка. Общо взето си беше все същото ние тичахме през шубраците и чувахме ловците точно зад гърбовете си, но изтрелите така и не ни улучваха, заради тъмната ни козина и нощното небе. За мое щастие луната не спираше да ме презарежда с енергия и дори не усещах умората, а само страх и притеснение.