Мади 🐺 🌒 🐺

Подчинена

Стоях отстрани и наблюдавах как членовете на глутницата си ръмжаха един на друг и ми беше очевидно, че спореха за нещо, а накрая Алфата се обърна към нас с Кевин и се приближи, гледайки ни свирепо. Аз мигновено се приготвих за бой и изръмжах обратно, но Кевин се отдръпна встрани и седна, сякаш не му пукаше.
- По-добре се подчини иначе ще ни убият или по-зле, ще ни изхвърлят навън. - чух му гласа и направо не можах да повярвам какъв страхливец бе всъщност.
- Млъквай!- Заповядах му.
Другия Алфа ме подмина и се насочи към Кевин, който легна в краката му в подчинение, направо ми кипна отвътре, но сдържах гнева си. Алфата остави Кевин да лежи на земята и ме погледна, а аз изръмжах.
- ПОДЧИНИ СЕ! - Чух заповедническия глас, но просто започнах да ръмжа по-силно. Другия изглеждаше още по-ядосан и също зае бойна позиция. Реших да изчакам той първи да нападне, за да имам време да преценя силата му. Така и стана, той ми скочи, а аз опитах да избягам с едно движение, но пещерата се оказа твърде тясна и се блъснах във влажните скали, падайки на земята. Другия опита да ме подчини, но аз се извъртях и се изправих. Точно да го нападна с едно по-сложно движение и се озовах в хватката му, той стоеше върху мен, впил зъби във врата ми. Явно тясното пространство, тъмнината и това, че той не беше тук за първи път му спечели победата. Естествено опитах да се измъкна, защото нямах никакви намерения да се подчинявам, но той ме стисна още по-силно и аз изскимтях.
- ПОДЧИНИ СЕ!- Изкрещя в съзнанието името ми, а аз опитах да го затворя за него.
- НЯМА! -Отвърнах. Точно да се опитам да избягам отново и усетих как част от глутницата му му се притече на помощ и започнаха да ме хапят. Аз скимтях жално, но те не спираха. По едно време видях как Кевин се нахвърли на един от тях, но бързо беше подчинен от глутницата.
- Предай се.- Чух тъпия глас на Кевин отново, но нямах намерението да се подчиня на този.
Болката беше нетърпима, Алфата стискаше врата ми със всичка сила, докато останалите ме дърпаха със зъби в различни посоки. Усещах как ми правят рани, а от кожата ми течеше кръв, но всичко зарастваше много бързо. Скимтях, но на тях не им пукаше, а Кевин просто стоеше отстрани и наблюдаваше, защо по дяволите ме бяха довели тук?
В крайна сметка изгубих много енергия и се чувствах крайно уморена, а главата ми бучеше от яд, страх, притеснение и липсата на глутницата ми. Почувствах се изключително слаба когато онзи Алфа най-накрая ме подчини и наистина се изплаших от това, което щеше да последва, но той просто ме пусна, а останалите се отдръпнаха.
- ЩЕ СТОИТЕ ТУК!- Заповяда на мен и Кевин, а аз се вдигнах на крака и изтръсках козината си. Инстинктивно оголих зъбите си и тогава останалите се насъбраха около мен в ръмжене, наистина нямах сили да се бия с тях отново и просто прибрах зъбите си. Видях как Кевин легна до мен, показвайки им, че се подчинява, но аз останах права.

     Гледна точка на Даниел

Бях привързан към една маса с въжета, напоени с Върбинка и вълче биле, които изгаряха кожата ми, а раните, които се бяха образували от въжетата не можеха да зарастнат. Поне това, че тези рястения ми причиняваха болка ме караше да мисля, че вълчето все още се крише някъде дълбоко в мен. Тази нощ беше пълнолуние, в това бях сигурен, защото успях да го почувствам, мака и да, не се промених. Силно се надявах, че поне в нощта на пълнолунието ще се превърна и ще успея да разбера какво се случваше с останалите, най-вече с Мади, но уви това не се случи. Вече стоях тук от...е не бях сигурен от колко време и нито веднъж не успях да използвам вълчето си обоняние, слух, да изкарам ноктите си или да се трансформирам. С времето бях решил, че пръскат с нещо въздуха, който дишам и това ми причиняваше тези неща. Дори не бях усетил нужда да се нахраня с човешка кръв. Даваха ми вода и храна на два или три дена, което си беше истинско мъчение, но за щастие можех да издържам повече отколкото обикновените хора. Постоянно опитвах да напрегна мозъкът си и да се свържа с някого, но нищо не се случваше. Можех да предположа, че държат част от глутницата като мен, но се надявах да има и избягали, които все още се окриват в гората. На няколко пъти бях полагал огромни усилия да се свържа с Деймън, че чак едва не припадах. Знаех, че мъжът можеше да се оправи с раната, която беше получил и да помогне на Мади ако въобще я откриеше, но се опасявах, че е било прекалено късно и не е стигнал до нея. Естествено мислех и за някакъв план да се измъкна от тук и да спася останалите, е тези, които бяха живи де, но за сега ми се струваше невъзможно без помощ отвън. Постоянно бях в онзи тъмен ковчег, в който едва си поемах въздух и не можех да помръдна, а когато ме местеха тук ме упояваха, така че да не усещам абсолютно нищо. От масата, на която лежах не се виждаше нищо, освен белия таван над мен и присветкващите лампи. Дори не можех да определя колко бе голямо помещението, а камо ли къде се намираше, в гората, под земята или някъде в града. Естествено бях опитвал и да разговарям с ловците, да да науча нещо повече за глутницата или за местоположението си или просто бях питал кой ден сме, но хората с черно облекло, черни маски и качулки мълчаха и се правеха, че не ме чуват. Чудех се дали докато бях под упойка не бяха правели някакви опити с мен и дали не са ми инжектирали нещото, което ми пречеше на трансформацията тази нощ, но можех само да гадая. Предполагах, че щом още ме държаха жив смятаха да ме използват по някакъв начин, било то да привлекат останалите от глутницата или да експериментират с мен, но аз се готвех за момента, в който щях да се измъкна от тук и да намеря останалите.