Мади 🐺 🌒 🐺

Заедно

С Тайлър набързо разказахме на останалите за това, което се случваше на първия етаж на къщата. Мъжът, който никой не познаваше предположи, че това би могла да е неговата глутница, защото и те били нападнати от ловците преди време. Той се казваше Крис . Бързо осъзнахме, че вече няма как да освободим останалите. Притесних се доста ,защото бях едновременно толкова близко до татко, но и толкова далеч. В момента той ми липсваше най-много и исках да го прегърна.
- Можем да потърсим още нещо, което може да взривим- предложи Кейли.
- Да, със сигурност горе ще открием нещо.- съгласи се Роуз.
- Те имат и друг начин да отварят тези неща- Каза Стивън.
- Да, може би е чрез компютър или програма.- намеси се Крис.
- Добре, няма смисъл да стоим тук по-добре да потърсим горе и в останалата част на мазето.- добави Тайлър.
Бавно всички се изнизахме навън, търсейки нещо, с което да освободим останалите. Истината беше ,че обиколихме цялото мазе, но просто не знаехме къде точно да търсим. Тъпите аларми просто не млъкваха, а миризмата на върбинка и вълче биле ме гореше отвътре, но аз нямаше да се предам. Когато стигнахме до стълбите за втория етаж разбрахме, че горе всичко гори. Зачудих се как така огънят не се разпространяваше и насам, но сега не ми се мислеше за това.
- Хайде, аз се качвам, вие какво правите- попита Деймън и тръгна по стълбите към горещия първи етаж.
- Идвам- мигновено отговори Тайлър.
- Аз също- не останах по-назад.
Тъкмо щяхме да се качим горе и да видим дали ще можем да минем през пламъците когато от там се чу събаряне на нещо, а след това стъпки. Замръзнахме, а Тайлър и Стивън застанаха нащрек. След малко някакви хора се показаха от горната страна на стълбището и започнаха да слизат надолу. Инстинктивно показах очите си на Алфа и изръмж, както направиха и останалите около мен. Първите двама, които се виждаха на стълбището отгоре промениха очите си на червени. Те бяха алфи също. Направихме им място да слязат, макар че все още стояхме нащрек. Бяха около десетина като по-голямата част бяха мъже. Доколкото можех да преценя бяха на годините на баща ми.
- Кои сте вие?- попита Стивън.
- А вие?- отговори един мъж със заплашителен тон.
- Тук сме да освободим заловените си глутници, сигурно и вие сте за това- подсмихна се Деймън. Наистина и в този напрегнат момент той се държеше толкова спокойно ,не го разбирах.
- Да, имате ли някаква идея къде точно ги държат? - попита другият мъж.
- Всъщност да, но имаме проблем.
Набързо обяснихме какво точно се е случило. След малко няколко човека от новодошлата глутница се качиха горе и се върнаха с някакъв ловец. Той се дърпаше яростно, но вълците не го пускаха. Мъжът, който явно беше Алфа на глутницата започна да удря и да блъска ловецът. В главата ми бързо се появи споменът от това как Тайлър беше убил онзи в пещерата и обърнах лице, търсейки очите му. Оказа се ,че Тайлър е търсил моя поглед и очите ни се срещнаха за момент ,а после двамата погледнахме в друга посока. Почувствах се малко неловко, но моментът беше прекъснат, защото ловецът се предаде. След още малко заплахи той извади някаква съвсем малка карта и я подаде към този, който го измъчваше. Обясни как да я използваме, а след това помоли за милост. Алфата само изръмжа и го уби с едно извъртане на главата. Извърнах очи ,за да не гледам това и отново усетих погледът на Тайлър върху себе си. Не отвърнах на погледът му, а тръгнах след останалите които се запътиха към ковчезите.
Когато стигнахме на мястото новата глутница започнаха да се оглеждат, явно не очакваха точно това. Този който държеше картата започна да обикаля около цилиндричните кутии и да прокарва малката карта по дължините им. Ковчезите започваха да светят в лек нюанс на зеленото ,а след това се отваряха самостоятелно. Да ,това беше много по-лесен начин за отваряне.

***

Стоях със сълзи на очи и прегръщах баща си. Това беше най-щастливият момент за мен. Очаквах това да се случи от толкова много време, че вече беше започнала да се превръща в блян. Татко също ме беше прегърнал и нямаше намерение да ме пуска, както и аз него. Той избърса сълзите от очите ми, а след това ме прегърна още по-силно.
След малко обърнах внимание и на останалите. Не бяхме всички но се радвах ,че вече не съм сама. Толкова много обичах тези хора, а когато прегърнах Лиза се сетих за Джейн и за малко да не зарева отново. Вероника ме прегърна силно, а аз и отвърнах. Видях Рита зад себе си, която прегръщаше силно майка си. Глутницата на Тайлър също се бяха събрали и се прегръщаха един друг. Мисля че дори част от освободените вълци не бяха от нито една от трите глутници ,които се бяхме събрали тук. Може би ловците са нападали и други, но не можехме да сме сигурни на 100%, не и преди да попитаме самите тях . След малко видях как татко прегърна силно Деймън. Това беше доста странно, защото за първи път виждах Деймън да прегръща някого. Те си казаха тихо няколко думи.
Докато все още ние се радвахме на присъствието си един на друг, новата глутница с няколкото алфи в нея, тръгна на някъде. Никой нищо не им каза, защото общо взето не ни интересуваше особено.
- Най-добре и ние да се махаме- каза татко и се доближи до мен.
- Добре, чакай малко.- приближих се до Тайлър, който говореше с някакъв мъж. Той ни погледна и ми обърна внимание.
- Какво?
- Нищо, тръгваме.- казах.
- Олл,...и ние.- замисли се.
- Добре, тогава да тръгваме заедно.
- Добре.- не знам защо, но ми беше неловко.
След малко се събрахме и тръгнахме по тунела. Сега се сетих, че третата глутница не знаеха за този тунел и явно са излезли през селото, но пък те и не са ни питали за помощ, така че да се оправят.
Трансформирахме се и започнахме да пълзим през тунела, отдалечавайки се от бучащите аларми и миризмата на Върбинка и вълче биле.
Докато бях вълк чувах мислите на първоначалната си глутница, но също така можех да общувам и с Тайлър. Не знам дали това се дължеше на факта ,че и двамата сме алфи или на това, че го чувствах по-близък.
Вече бяхме почти до изхода и когато направихме и последните крачки всички останахме смаяни. Отвън имаше ловци. Да, точно така ловци, премигнах няколко пъти, но те все още си стояха там. Бяха прицелили оръжия към нас. Поне този път не бяха толкова много, не бяха повече от двайсетима. Имахме две възможности, да бягаме или да се съюзим и да се бием като един. Оръжията им ни държаха под прицел и те изглеждаха готови за битка.