Мади 🐺 🌒 🐺

Открито обежище

Бягахме колкото се може по-бързо, но тъй като Джейн беше ранена това ни забавяше доста. На няколко пъти спирахме да си починем и се ослушвахме за познатия тътен на двигател. Бягахме от няколко часа, но аз все още чувах в далечината тракането на бъгито, което се бори с гъстата растителност. Бях много притеснена от това, че могат да ни хванат съвсем скоро, но повече се притеснявах за състоянието на Джейн. С всяка стъпка изглеждаше все по изморена и по неуравновесена. Беше ѝ трудно да се движи с нашето темпо и често залиташе и лягаше на земята, за да си възвърне силата. Раната ѝ не сприраше да кърви и скоро козината от предната ѝ страна стана кърваво черна. Може би беше станало 3 или може би 4 часа, но това не ѝ докарваше допълнително сили, а напротив цялата ѝ енергия изчезваше и ставаше все по-слаба. За разлика от нея аз усетих истински прилив на адреналин и се почувствах готова за битка, макар че знаех ,че не можех да победя всички ловци сама. Ефектът на пълнолунието обхвана и Кевин, който стана много по-активен и също се зареди с енергия. Опитах да използвам новопридобитата си сила, за да се свържа с някой член от глутницата, но след много опити и то всичките неуспешни се предадох. На няколко пъти насочвах съзнанието си към другият Алфа, но той сякаш беше изчезнал безследно и се отказах да общувам и с него. Времето все още си беше необичайно топло за зима и дори слънцето все още надвиваше облаците в битката за небесното пространство. Често по време на бягството ни опитвах да ободрявам Джейн и да ѝ вдъхвам увереност като ѝ казвам, че ще се излекува съвсем скоро и пълнолунието ще ѝ даде нови сили, но сякаш опитите ми бяха напълни неуспешни и пълен провал. Момичето изглеждаше все по-зле, но нямаше шанс да се откажа от нея, щяхме да бъдем заедно до края какъвто и да бе той. Когато за пореден път Джейн легна на земята и ни прати мисъл, че ѝ трябва почивка ние спряхме и се ослушахме да не би ловците да наближаваха. Чувах лекият полъх на вятъра, който клатеше високите клони на дърветата, но двигателите бяха заглъхнали в далечината. От доста време също така не усещах миризмата на върбинка и вълче биле, които съпровождаха ловците.
- Чуваш ли нещо?- Попитах Кевин.
- Не, мисля, че са отишли на мястото на битката, но са видели, че там няма никого. - Беше се замислил.
- Дано да не тръгнат на сам.- Казах.
- Мисля ,че не е лоша идея да потърсим някакво убежище наблизо, примерно Пещера.- Предложи момчето.
- Дааа, Трябва ни безопасно място, в случай, че ни обградят по време на пълнолунието.- Отговорих.
- Хей, можеш ли да издържиш още малко за да потърсим някакво място.- Кевин насочи мисълта си към легналия сив вълк на земята. Джейн бавно извърна глава към него, но не чух отговор. Вълчицата дишаше наистина тежко и беше изкарала езикът си отвън, а раната не спираше да кърви обилно.
- Вие отидете.- Изпрати ни бърза мисъл.
- Няма да те оставим. -Веднага отговорих.
- Потърсете място, а след това ме викнете. - Имах чувството, че използва последния си дъх, за да прати тази мисъл.
- Не, няма да се разделяме така ще бъдем по-лесни мишени. - Заявих.
- Не...МОГА.- Каза едва-едва Джейн.
- Добре аз ще отида и през цялото време ще поддържаме връзка.- Предложи Кевин.
- Кевин не можем ако се разделим това може да е краят. -  казах притеснено и наистина мислех тези неща.
- Със сигурност ще е края ако останем на открито, а Джей не се възстанови.- Направо ми се скара той.
- Ами ако ти устроят капан, ако те убият или ако в това време открият нас, тогава какво правим? - Исках да го убедя да остане.
- Бягаме, каквото правехме досега, защо въобще ме питаш такива тъпи въпроси! - Не знам какво беше станало, но се държеше ужасно грубо в момента, не харесвах този Кевин.
- Знаеш ли мразя когато се държиш така с мен и ако искаш тръгвай, ние те чакаме тук! - Направо ми беше дошло до гуша от всичко, а това, което ни се случваше напоследък допълнително ме изнерви.
- Тръгвам. - Каза той и се отдалечи.
Почувствах се някак предадена, сякаш и малката глутница, ако това въобще можеше да се нарече такава се разпадаше. Колкото и да му бях ядосана все пак се свързах с него, за да се уверя, че бе в безопасност и нямаше нужда от помощ. Джейн беше легнала на земята и ако някой я погледнеше би си помислил, че е заспала, но аз знаех, че така пести сили за това, което следваше. Отвреме-навреме се ослушвах, за да проверявам околността за ловци, но не чувах нищо и затова се връщах към Кевин.

Гледна точка на Кевин

Тичах с всичка сила, търсейки пещера или някакво прикритие. Пълнолунието ме беше заредило с адски много енергия и вече чувствах, че нямаше да бъда убит тази вечер. Бях се отдалечил на няколко километра от Джейн и Мади, но съвсем често свързах съзнанието си с това на Мади, за да проверя дали всичко беше наред при тях. Нямаше никаква следа от ловци, а вече беше следобед ....може би 5 часа, но не можех да бъда сигурен, защото нямах часовник. До някаква степен бях ядосан, че Мади ме караше да се съгласявам с някакви безумни неща и бях почти сигурен, че Джей няма да може да се възстанови. Бях си помислял на няколко пъти да предложи да я изоставим, но знаех че Мади ще ме намрази затова и реших да си го запазя за себе си. След дълго скитане, като че ли видях някакъв отвор от едни скали скрити в храсталака и се насочих директно натам. Влязох вътре и ми направи впечатление, че мястото бе много малко, но все пак си беше някакво укритие ако някой искаше да го открие трябваше да мине през шубраците, а след това да забележи малкия процеп в скалите. Мигновено свързах съзнанието си с това на Мади и показах мястото. Мисля, че тя се изненада от това, че бях открил нещо, но се съгласи с Джейн да тръгнат насам. Лошото беше, че мястото се намираше на около десетина километра от момичетата, атова за Джейн си беше адски много.
Реших да остана в убежището докато момичетата дойдат, но видимо притесненият и уплашен глас на Мади ме накара директно да хукна към тях.
- Какво става? - Попитах. Мади ми изпрати картина на това как за малко щяла да се хване в някакъв капан, но се измъкнала на косъм. Проблемът беше в това, че капанът започнал да издава някакви звуци, а тя си мисли, че това е знак за ловците, че сме тук. Аз се опитах да изпратя ясна картина по пътя, по който аз бях минал, защото знаех, че нямаше капани. Тичах към тях колкото се може по-бързо и се надявах да ги пресрещна поне на половината път.