Мади 🐺 🌒 🐺

Начало на пътуването

Събудих се в седем и двадесет. Веднага в ума ми изскочиха последните събития. Разплаках се, но знаех, че баща ми е тук и за това се стегнах, влизайки да се изкъпя. Погледнах се в огледалото и забелязах, че не изглеждам толкова зле. Имах торбички под очите, но не се набиваха на очи, което беше добре.
След като се оправих с външния си вид слязох долу. Нямаше никого. Дори Рафи го нямаше. Повиках го, но пак не се появи. Дали не съм сънувала вчера и къде по дяволите е кучето? Забелязах, че багажът ми бе нареден до външната врата и разбрах, че не сънувам. Сигурно не се е оправил с училището през ноща и за това е отишъл сутринта. Да но това не оправдава липсата на Рафи, нали? Леко притеснена си направих сандвич за закуска, все още чудейки се къде е баща ми. След двадесет минути някой влезе в двора, привличайки вниманието ми. Вратата на къщата се отвори и Рафи започна да скача по мен и да ми се радва. След него влезе баща ми. Забелязах, че беше по тениската с, която дойде и, че е бил на студа без яке. Всъщност и по-рано ми направи впечатление, че не виждам яке, което си беше странно.
-Къде беше?- попитах изпитателно.
- В гората, реших да потичам за здраве. Взех и животното ти за компания. - отговори, движейки се из стаята без да ме поглежда.
- В гората ли!? - почти изкрещях- в това време? Могат да те нападнат въл...- млъкнах. Мисля, че ме е прихванало нещо от майка ми, това не беше на добре. Много добре знаех, че гората е безопасна.- защо поне не върза Рафи, можеше да го изгубиш?-смених темата, приемайки, че прекалявам.
-През цялото време беше плътно до мен, спокойно, Мади. Мисля, че би трябвало и ти често да си го разхождала там. - най - сетне ме погледна в очите.
- Не , никога не съм го водила.  - поклатих глава.
-Защо?-попитах ме преценяващо.
- Майка ми не ме пуска там, тя смята, че е пълно с вълци, които искат да ме нападнат. Но аз много добре знам, че никой няма да ме нападне. Все пак съучениците ми всеки ден минават от там на път за училище и никой не е бил нападнат.- казах на един дъх, чувствайки се леко тъпа.
- Мх явно си има някаква нейна причина? - усетих как искаше да разбере какво знам.
- Да, като по-малка срещнах един вълк там, но не ме нападна, просто си беше там. - реших да говоря, поне той не избягваше тази тема.
- На колко беше-изглежда, че се сети за нещо.
- На четири. - сега беше моментът да изследвам реакцията му на всеки мой отговор.
- Спомняш ли си какво точно се случи?- попитаме изпитателно
- Да- отговорих, кимайки с глава.
- Ще ми разкажеш ли?- беше притеснен, идеално.
- Не, не обичам да говоря за това. - казах истината. Не, че не обичах, но просто никой не ми вярваше, че огромният вълк с червените очи ми е проговорил, а и исках да го накарам да се поиспоти.
- Добре - видимо се притесняваше от този разговор. - взел съм всичко да се качваме  в колата и да тръгваме. Очаква ни дълъг път.
- Оправи ли документите с училището? - сетих се за това.
-Да, всичко е наред. - мхм, той наистина ли е успял?
- Ако искаш първо хапни, не си ял нищо откакто...откакто дойде мисля. - предложих, проявявайки някаква фалшива загриженост.
- Не е вярно вчера хапнах от онази манджа, а и си направих сандвичи за закуска. - може би излъга.
-Добре - не му вярвах, но добре.