Мади 🐺 🌒 🐺

Мади вижда трансформация

Качихме се по няколко стълби и излязохме в един тунел, след като го преминахме Стивън ме изведе навън. Имаше около петдесетина малки къщурки, наистина много мънички и нисички, сякаш направени за по един човек. Изглеждаха като някакво село, заобиколено от гъста гора, но имаше някакво очарование в тях.
Стивън мина покрай тях и се запъти към самия край на "селото". Влязохме в една къщичка, вътре имаше само легло и куфарът ми на земята. Нима е взел и нещата ми?
- Взел съм част от дрехите ти, защото не знам колко дълго ще останеш.- това беше странно. Рафи се тътреше след нас през цялото време, свил опашка от уплаха.
- Къде са всички? - наистина бяхме сами.
- Избрах да те доведа докато всички са на лов, имаме няколко часа на разположение.
- На разположение за какво? - почуствах страх от факта, че всичко ставаше прекалено бързо.
- Ти не ме ли слуша по пътя, Мади?- погледна ме в очите.
- Сега ли? - мислех, че ще ми даде някакво време.
- Да, след десет минути те чакам отвън - затвори дървената врата и излезе. Едва ли ще е толкова страшно, все пак знам какво да очаквам, нали? Седнах до Рафи и го погалих, винаги ми действаше успокояващо, а сега се нуждаех от това. След десет минути излязох, а Стивън ме чакаше отвън.
- Готова ли си?- попита ме.
- Така мисля. - не бях сигурна.
- Ела с мен.- заведе ме на около двеста метра от къщите, докато не спря и не ме погледна.
Показа четирите си кучешки зъба, очите му станаха ярко жълти и си извади ноктите. Той наистина щеше да го направи. Приклекна на земята и си заби и ноктите в нея, карайки ме да се отдалеча. Погледна ме в очите. Тялото му започна да трепери силно и чух силно изпукване, най- вероятно счупване на кост, тогава видях огромния вълк, който се затича към мен, ръмжейки и тракайки със зъби, сякаш съм някакво парче месо, което искаше да изяде. Инстинктивно се обърнах и започнах да тичам към къщите с пълна сила, обзета от страх. Зъбатият звяр някак си се озова пред мен и скочи, готов да ме разкъса, извъртях се и започнах да бягам в другата посока, полудяла от страх, та той щеше да ме нарани. Нещо се беше и объркало и вълкът Стивън се опитваше да ме убие. Отново изкочи пред мен и аз паднах, крещейки от болка, май си изкълчих глезена. Помислих, че звярът ме бе захапал, но сякаш просто премина през мен. Не знаех как, но стигнах до една къща и дръпнах вратата, беше заключена. Чудовището беше зад мен и пак опита да ме захапе. Обърнах се на другата страна, готова за бягство, но то пак беше там, на където и да се обърнех, то беше там, готово да ме разкъса  Крещях за помощ и плачех обезумяла. От адреналина бях забравила за изкълчвания крак, но сега пак го усетих, сякаш ме заболя десет пъти по-силно. Нямаше спасение, шибания Стивън беше откачил и трябваше да намеря начин са го разкарам, но това беше невъзможно. Тогава седнах на земята, слагайки глава между коленете си, опитвайки да се накарам да измисля нешо, но за това нямаше време. Мислех, че звярът ще забие тракащите си зъби в плътта ми и ще ме размята във въздуха преди да ме разкъса на парчета и погълне, но това не последва. Не усещах нищо. Поех си въздух няколко пъти и вдигнах глава. Нямаше и следа от вълкът чудовище. Изправих се и се огледах, видях къщите, гората и на около стотина метра от мен един грамаден вълк, този, който се опитваше да ме убие. Беше целия сив с лек отенък на кафяво, висок около два метра и с жълти очи. Следеше всяко мое движение и като видя, че и аз го гледам легна на земята. Тогава си припомних всичко. Защитната реакция, това, че всичко е в главата ми, че ще видя чудовище да ме преследва от всичкото страни. Нима беше лъжа и Стивън просто се е превърнала без да ме напада или каквото и да е?  Размърдах ранения си крак, но не усетих никаква следа от болка, камо ли изкълчване. Явно си беше наред, а това беше защитната реакция на Стивън. Със сигурност преживях най-срашното нещо, което ми се беше случвало по дяволите. Или може би това беше загубата на майка ми... Не можех да мисля трезво за майка си сега, в ума ми беше огромния вълк, лежащ и наблюдаващ ме от гората. Събрах смелост и реших да се приближа. Опитах се да вървя спокойно и уверено, но си дадох сметка, че съм адски изнервена, изплашена и развълнувана в момента. Стоях на един метър от легналия звяр и просто се гледахме в очите. След около десет минути той се загледа към гората, а аз седнах в снега, до едно дърво. Въпреки студа на мен ми беше горещо, може би химерата до мен беше виновна. След още двадесет минути се бях успокоила почти напълно, когато вълкът се изправи. Изведнъж започна да трепери и падна на земята. Чух онова изпукване отново и разбрах, че ще се върне към човешката си форма. Бях подготвена да бъда подгонена от въображаемо чудовище и реших да се опитам да запазя спокойствие. Не се получи, след малко побягнах към къщите. Сякаш този път беше по- огромно и с по-големи зъби. Нахвърляше ми се от всички страни, а аз осъзнах, че нямаше какво да направя. След дълго преследване, в което няколко пъти ме захапа, но аз не почувствах нищо се оставих на произвола на съдбата, допускайки, че може да е в истинско. Когато се съвзех отново и горе долу се успокоих видях, че съм близо до къщите, а Стивън бе до мен. Забеляза, че го изучавам с поглед.
- Е, толкова ли зле беше?- попита гледайки ме.
- Не. - излъгах
- Спокойно, нали ти казах, че някои умират от стреса.
- Може би ако не са били предупредени предварително...- опитах се да размишлявам трезво.
- Ти беше предупредена, а пищя като луда и пробяга цял маратон. - пищяла съм?
- Изплаших се, забравих всичко - признах - беше ужасно.
- Е, добре, че го направих аз, имам най-голям контрол над защитната си реакция след Дан.
- Ако го беше направил някой друг, примерно Деймън щях да умра най- вероятно. - разтърсих глава.
- По-силна си от колкото предполагаш, не го забравяй. - опита да ме разведри.
- Сигурно - казах съркастично.
- Знаеш ли, Мади ловците не виждат защитните ни реакции когато се трансформираме, виждат само как се мъчим от болка. Тогава  ни убиват най-лесно, в тези две минути.
- ДВЕ МИНУТИ!- изкрещях иненадано- сториха ми се като часове.
- С времето ще свикнеш, ако останеш с нас де.
- Дали ще остана, в смисъл какво ще стане сега, баща ми ще дойде ли? - Замислих се.
- Предавах всичко което стана на глутницата, рано или късно ще разбере, дори да е изключил съзнанието си от нашите, това ще го види, защото е важно за него. - увери ме.
- Как ще реагира? - оуу, няма да е добре.
- Ще видим. - не му се говореше за това.
- Ще те нарани ли? - попитах.
- Ще опита. - каза го толкова спокойно.
- Не се ли притесняваш от това?
- Аз наруших главното му правило и сбъднах кошмарът му, има за какво да се ядосва. - имаше право.
- ЯЯЯ КОЙ Е ТУК!- Страна ме Деймън, който се хилеше, както винаги.- той ще те убие Джоунс, сигурен съм, че в момента тича насам
- Млъквай Деймън! - със Стивън казахме едновременно.
- Какво си ѝ направил, освен, че си ѝ изкарал акъла си я направил и безстрашна ли, Джоунс?- какво му беше смешното.
- Трябваше да го направя, Деймън, така той ще се върне, а Мади вече знае истината.
- Ами факта, че ще те убие, а? - идваше ми да го ударя този.
- Остави ме да говоря с него, моля те.- поне знаех, че ще дойде.- в най-добрия случай ще имаме млада алфуа в глутницата - погледна ме, явно говореше за мен.
- Значи ми вярваш, че е Алфа, а? Как ще го убедиш да я ухапе, Джоунс.- сега изглеждаше като наперен пуяк.
- Няма да го убеждавам аз, тя ще го направил - и двамата забиха погледи в мен.
- Ще го направиш ли?- Деймън ме изгледа невярващо.
- Ще дам всичко от себе си да го убедя, знам, че в важно, пък и го искам. - признах
- Ехаа, истинска Алфа,а - явно не греша за тебе, хлапе. - защо говореше толкова шумно?
- Не съм хлапе. - преживях толкова много, а той ме наричаше хлапе, това не беше сериозно.
- Добре, добре, имах впредвид Алфа- направи се, че ми се покланя.
- По- добре. - казах аз, копирайки го.
- Браво Джоунс оправил си я.- засмя се Деймън. - ще е добре и ти да превърнеш твоите лапета.
- Ще го направя - отговори не особено доволно.
- Те тук ли са?- попитах.
- Да, повечето семейства на членовете на глутницата са тук, готови да следват плана. - отговори ми Стивън.
- Наистина?! - изненадах се мислех си, че съм единствеия човек тук.
- Да, но са по къщите, за да не се плашат, макар, че повечето вече свикнаха с нас.- в този момент Рафи се появи от някъде и застана до мен.Мислех, че съм го затворила в къщата?
- Здравей момче. - Деймън изръмжа към Рафи, но Рафи му отвърна със същото.
- Не се джафкай с кучето! - скара му се Стивън.
- Както кажеш, шефе! - присмя се саркастично Деймън.
В този момент баща ми се появи от гората. Изглеждаше наистина бесен.

Дайте мнение, благодаря! ❤️❤️❤️