Мади 🐺 🌒 🐺

Истории от татко

След около два часа се почука на вратата и сърцето ми подскочи. Спомних се,че баща ми ми каза да не отварям на никого, но разбрах, че отвън е Вероника и ми носи храна, така че я пуснах.
- Какво става навън? - попитах я, любопитно.
- Не знам, отидоха в гората да говорят, от тогава не съм ги виждала. - Влезе при мен.
- Ще кажеш ли на татко да дойде като приключи със Стивън?- трябваше да говоря с него, за всичко.
- Добре - погледна в земята.- ти, добре ли си, знаеш след... - виждах колко ѝ беше неловко.
- Да, спокойно ще се оправя.- исках да звуча уверено.
- Страх ли те е...от нас. - усещах притеснението ѝ.
- Не, все пак Стивън ми обясни за защитните реакции.- тя се чувстваше не на място, явно този разговор я потискаше.
- Добре - остави ми храната и буквално избяга от къщата.
До края на деня никой не дойде. Заспах, мислейки се как да убедя баща си да ме превърне, но идеи така и не нахлуваха в главата ми.
На сутринта хапнах от вчерашната храна и отделих малко за Рафи. Нямах ясен план за това, което исках да кажа на баща си, но се чувствах някак подготвена. Тъкмо когато се зачудих дали да изляза той влезе при мен и веднага застанах на тръни.
- Здравей, скъпа. - защо реши да ме нарича така.
- Здравей. - отговорих, мисля, че за момента беше спокоен.
- Искаш ли да се разходим в гората, може да си поговорим? - говореше тихо, беше несигурен.
- Добре - казах бързо.
Излязохме, навлизайки сред дърветата където не се чувствах токова сигурна. Доста хора ни гледаха, но баща ми не им обърна внимание за разлика от мен. Отдалечихме се доста, а той изглеждаше сякаш се чуди какво да ми каже .
- Е, страх ли те е? - защо всички си мислеха, че ме е страх?
- Не...освен ако отново не се разкрещиш и не замяташ хората наляво надясно. - сопнах се, но това беше истина.
- Страх те е от мен? - беше объркан.
- НЕ!- казах по-силно.- просто не крещи и не удряйки никого, това ме плаши - признах.
- Значи аз те плаша, а Стивън не, така ли?- оххх, трябваше да разбере, че не ме е страх от вълци, а от друго.
- Не ме разбирай така, но той ми обясни всичко, а ти просто дойде и започна да мяташ хората и да крещиш. - затвори очи за кратко време, опитвайки да сдържи емоциите си.
- Съжалявам, знам, че съм ужасен баща. - изглеждаше съсипан.
- Не е така, но не трябваше да ме лъжеш, нито пък да изоставяш глутницата си, точно когато имат най-голяма нужда от теб, та ти ме остави на произвола на съдбата, ако Деймън ме беше разкъсал или ако ловците ме бяха открили, тогава какво?- това си беше чистата истина, но видях как сякаш изтръпна когато споменах глутницата, явно не беше свикнал с мисълта, че знам толкова много.
- Знам, че няма да ме разбереш, но го направих заради теб, по - скоро, защото не мога да приема плана на Деймън. - седнахме на едно паднало дърво без да се поглеждаме. Ето, че стана въпрос за плана.
- Не мисля, че е толкова лош. - казах тихо от страх, че ще се вбеси.
- Сигурно не знаеш всичко, щом го казваш. - мхм, надяваше се на това.
- Знам, че трябва да ме
ухапеш.- казах смело, поглеждайки го в очите. Той отмести поглед мигновено.
- Не мога да го направя.- беше ужасен от идеята.
- Ще го понеса, наистина, дори и да боли.- трябва да го убедя.
- Ха, дори не си си и представяла такава болка, Мади, по-скоро ще предпочетеш да умреш. Но това не е главната причина да не го направя. - май го ядосвах, но нямаше да спра сега.
- Тогава, каква е? - продължих с въпросите.
- Майка ти.- не очаквах да каже това, та нали тя беше мъртва, какво общо имаше?
- Как така мама? - изгледах го със странен поглед.
- Ще ти разкажа, но знай, че ще ми е много трудно.- помислих, че ще се разплаче, но не стана нищо.
- Добре - казах тихо.- разкажи ми.
- Обещах и да не го допускам, каквото и да се случи да не допусна да се превърнеш.
- ТЯ Е ЗНАЕЛА!?- изписках, това е невъзможно.
- Да, за това се разделихме. Разказах ѝ всичко когато ти стана на три месеца. Не можех да го крия вече, а я обичах толкова много, все още я обичам и не съм спирал да я обичам никога, за това се разкрих напълно. Щом ме видя да се превръщам тя едва не припадна. Изгони ме от вкъщи, мислейки, че предпазва теб и себе си. Накара ме да обещая, че никога няма да позволя да се превърнеш. Това и направих, тръгнах си и ѝ обещах.- в края на разказа баща ми едва говореше, очевидно му беше много трудно, дори забелязах, че лицето му е сбръчкано от притеснение, а аз бях на път да се разплача от спомена за мама. Не знаех как да реагирам, майка ми ме е лъгала толкова време, беше ми казала, че той просто ни е изоставил, а всъщност го е изгонила? Станах и прегърнах баща си, а той ми отвърна със същото някак спонтанно. Сега не знаех как ще го накарам да ме превърне, струваше ми се невъзможно, но и разбирах как се чувстваше.
- Съжалявам за всичко - промълвих.
- Нямаш си и на идея колко я обичах, Мади , бях готов на всичко за нея и за това си тръгнах. От тогава водя тази глутница, със Стивън се познаваме още откакто се превърнах за първи път и за това ми беше много болно, че ме е предал, знаейки тези лични за мен истории. Не можех да го оставя просто така да ме наранява. - беше искрен до билка в думите си, усещах го.
- Разкажи ми за тогава, за когато се превърна.- изгледа ме накриво, но аз наистина бях много любопитна, а и не исках да мисля повече за майка си, това само ме нараняваше.
- Всъщност бяхме в подобно положение, но ни нападаше друга глутница, а не ловци. Аз тогава не знаех какво е баща ми, живеех си един напълно нормален живот, когато една нощ той ме заведе в гората и без да ми казва нищо се превърна и ме ухапа. Събудих се след два дни, изпитвах нечовешки болки дори при дишане и се превръщах през пет минути. След това някакъв човек ми разказа, че родителите ми са мъртви и какво се е случило с мен. Като цяло са решили да превърнат всичките си деца, но са закъснели, защото баща ми, който им е бил Алфа не е искал да ме превръща и затова са избили почти всички. Бяхме останали само аз, мъжът, Стивън, който се беше превърнал преди месец и още едно момиче. След време останахме само аз и Стивън. Бях на шестнайсет години и ме отгледа баба ми, която не знаеше нищо за мен, но аз не ѝ казах. След време други вълци разбраха, че съм Алфа и се присъединиха, така формирахме глутницата.- това беше невероятно, наистина сякаш го преживяваше за втори път докато говореше.
- Може би, ако са действали по-бързо и са ти обяснили преди това, нямаше да стане така.- предположих, намеквайки нещо друго.
- Е да, но на баща ми му е било жал или не знам какво, наистина да сменим темата. - трябваше да се съглася, защото виждах, че в момента не беше в състояние да говори за това.
- Деймън Наистина ли те е победил?- смених темата.
- Офф това не трябваше да го казва на никого, бяхме се разбрали аз да пазя неговите тайни, а той да пази това.
- Моля те, разкажи ми. - полюбопитствах.
- Ами Деймън беше изгонен от най-силната глутница в света, защото се разкривал пред хората и това излязло извън контрол. След време се натъкна на нас и аз го приех, след като разбрах някои неща за него. На една тренировка той ме победи, можеше да поиска властта, но не го направи. - разказа го като нещо просто.
- Защо не го е направил? - попитах.
- Помоли ме да запазя в тайна нещо, а той обеща да не казва за това, че ме е победил.
- Но вчера го направи, ти ще издадеш ли тайната му. - исках са я чуя.
- Не, не съм такъв човек.- замисли се. Тогава си спомних нещо, когато бях малка видях огромен вълк с червени очи в гората който ми проговори, реших да го питам за това.
- Помниш ли, че ти казах, че мама не ме пускаше в гората защото като малка ме нападна един вълк, Всъщност не ме нападна но тя си мислеше, че ме е нападнал?
- Да, беше от моята глутница след като се трансформира разбра ,че е Алфа тогава реши да ме предизвика, но аз го победих и беше принуден да напусне глутницата защото отказваше да ми се подчинява повече. Той знаеше, че имам дъщеря и явно те е открил. - най - сетне намери сили да ме гледа в очите, за което бях благодарна.
- Но той ми проговори, а вчера Стивън не говореше.- бях обърната, а той ядосан за това вчера
- Само Алфите го могат!- усещах яда му, но се контролираше.
- Добре, само не се ядосвай, вече е минало. - опитах да го успокоя.
- Ти добре ли си?- попита ме по-спокойно.
- Да, благодаря, че ми разказа тези неща. - бях искрена в това.
- Не ми беше лесно, мислех, че ще ме намразил накрая, както направи Ния. - на този човек му трябваше прегръдка, това знаех.
- Не те мразя, дори мисля, че се сближихме. - знаех, че това ще стопли сърцето му.
- Наистина!- беше изненадан.
- Мхм, нали нямаш нищо против да те наричам"татко". - усмихнах се
- Не, разбира се. - прегърна ме, а аз му отвърнах.
- Искаш ли да се връщаме?- попита.
- Да, нали не смяташ да ме заключиш в онази къща! - опитах се да се пошегувам, но бях сериозна.
- Не, но знай, че някои не се контролират и може да те изплашат. - гледаше ме в очите, следейки реакцията ми.
- Ще го преживея. - отвърнах, възможно най-спокойно.
- Можеш да се запознаеш с децата на Стивън, ако искаш те са на твоята възраст.
- Добре, наистина щях да го направя.
- Тогава да се връщаме в обежището.
- Наистина ли тук няма да ни открият. - попитах искрено.
- Да, мястото никога не е било откривано от външни хора. Разположено е на такова място ,че е направо невъзможно да бъде открито.- надявах се да е така.