Мади 🐺 🌒 🐺

Стивън командва

Бу дейки се  в шест сутринта се изненадах, сякаш бях забравила вчерашния ден, но след няколко секунди спомени нахлуха в главата ми. Бях сама в странна къща, на която бях затворник. Татко не беше ли казал, че Кевин ще стои с мен? Хапнах от ужасната консерва и излязох отвън. Нямаше никого. Загледах се в езерото докато не чух вой от другата му страна, който накара сърцето ми да се свие, а след това побързах да разбера какво става.
- Какво е това?- тримата се появиха от някъде, насочвайки вниманието си към мен.
- Не знам. - отговорих - току що станах.
- Деймън провери, аз ще остана с Мади. - Седна до мен Вероника.
- Хубаво.- Деймън и Кевин тръгнаха към воя, оставяйки ни сами.
- Всичко наред ли е?- попитах любопитно, осъзнавайки, че нищо не бе наред.
- Явно някакъв вълк е дошъл насам. Просто животно. - опита да ме успокои.
- Не го ли познавате, смисъл не е ли от глутницата?- тя сведе поглед и не отговори.
След малко на хоризонта се показа кола, която се приближаваше бързо.
- Това е Стивън.- информира ме Вероника.
След малко колата спря, а отвътре излязоха Деймън, Кевин, Стивън и Рафи. Щом ме видя кучето ми се нахвърли и ме зацелува, което ме накара да се засмея и поне за малко да се получавам спокойна.
- Защо си го довел?- попита Вероника.
- Да го оставя да страда в онзи апартамент ли. Тук ще му е по-добре. - отговори Стивън.- ще може ли да поговоря с Мади насаме?
- За какво?- Вероника видимо беше несъгласна.
- Сега аз командвам, тук и ще говоря с нея, нещо което Дам трябваше да направи отдавна. - Прехапах устни в опит да спра усмивката, която плъзна по лицето ми.
- Да не си посмял Джоунс той ще се върне всеки момент! - беше бясна.
- Избяга с думите "Стивън командва ",така че Аз командвам.
- Чакайте как така е избягал, за баща ми ли говорите. КЪДЕ Е ТОЙ! - за миг почуствах ужасна тежест в гърдите.
- Ще ти обясня всичко, Мади и да баща ти изчезна и ми остави глутницата. - обърна се към мен Стивън, карайки ме да се чувствам още по - зле.
- КАК ТАКА!- бях много притеснена.
- Ще разбереш всичко след малко. - кимна ми, сякаш не се случваше кой знае какво.
- Не тя няма да разбира нищо. Дан правеше всичко , за да запази тайната и аз няма да позволя да ѝ кажеш.- заплаши го Вероника, сякаш аз не бях там.
- Ооо я не говорете все едно е паднала от небето и в момента не знае за какво става въпрос. Сигурно в момента тайно си мечтае да се трансформира и да стане част от глутницата. - присмя се Деймън. Беше прав, наистина го исках, но ме накара да умра от срам с думите си, ззсшо говореха сякаш аз не бях там. В момента, в който Деймън изрече тези думи Вероника стана и го метна на земята. Мъжът стана с отскок и се изправи, показвайки кучешките си зъби. Очите му бяха жълти, ноктите удълженени, а от устата му излезе ръмжене.
- Деймън спри, моля те, тя ни гледа. - жената ме погледна, съжалително, а на мен ми стана тъпо, че изобщо все още се опоташе. -  Стивън кажи му, нали не искаш да се превърне и да я изплаши до смърт.
- Е може би тя трябва да види това, но не е от него, Деймън веднага престани! - заповяда Стивън, тайно исках той да се превърне, но това явно нямаше да стане.
- Ооу хубаво ти ли ще се трансформиращ тогава? - попита Деймън иронично.
- Не, сега ще кача Мади и кучето и в моята кола и отиваме в обежището. Ще ѝ разкажа всичко по пътя . Всички от глутницата са там и ще следваме плана на Деймън, искам от вас да тръгнете незабавно натам. - направо бях в еуфория от тези думи.
- ТОВА Е ЛУДОСТ, НЯМА ДА ГО ДОПУСНА! - изкрещя Вероника - Мади не е готова да се запознае с всички - наистина ми беше жал за тази жена.
- Защо просто не я попитаме? - ухили се Деймън - сигурен съм, че ще се съгласи с моя план.
- Какъв план? - намесих се, приковавайки всички погледи.
- Ще ти разкажа по пътя, наистина трябва да тръгваме преди да са ни открили. - Отговори ми Стивън.
- Ами баща ми? - смръщих вежди, така и не разбрах къде е.
- Надявам се да се появи, възможно най-скоро. - това не беше отговор.
- Добре, става ли аз да съм в колата с вас, за всеки случай - Вероника най - сетне се примири.
- Не, така няма да мога да ѝ кажа всичко. - харесвах този.
- ДАН НЕ ИСКАШЕ ТОВА! - изкрещя.
- Да, но Дан си тръгна и ме остави да командвам, така че тръгваме.
Никой не оспори думите му, явно бяха истина. Той наистина ме е оставил, за втори път, направо не мога да повярвам. Поне щях да науча истината ако това беше някакво успокоение. Потеглихме, оставяйки Вероника, чието отчаяние си личеше в очите ѝ от пет километра. След двадесет напрегнати минути Стивън най - сетне проговори.
- Е имаш ли въпроси към мен, отговарям на всичко? - беше пестен. Замислих се, имах толкова много неща да го питам.
- Какво стана с баща ми. - Беше първият.
- Вчера изпрати съобщение на глутницата, че аз командвам и от тогава никой не го е виждал.
- Убили ли са го?- попитах притеснено.
- Не, усещаме когато някой член от глутницата умре , той със сигурност е жив.- олекна ми, поне беше жив.
- Коко сте - попитах след малко.
- Петнадесет, но преди появата на ловците бяхме почти тридесет. - можех да усетя негодуванието му от този факт. -  Намаляме много и за това Деймън измисли този план, който смятах за абсурден, но сега подкрепям.
- Разкажи ми за плана.
- Според плана всеки член от глутницата който има деца трябва да ги ухапе, превръщайки ги в химера, така ще увеличим броя си  двойно. Също така трябва да се крием в убежището докато не обучим новите членове и след това не прогоним ловците някак.
- Звучи като добър план- той се обърна към мен невярващо.
- Така ли мислиш?
- Даа. - наистина ме заинтригува.
- Значи го искаш, така ли, да си вълк. - внимаваше с думите си.
- Така Мисля - отговорих леко леко засрамено.
- Значи Деймън е бил прав за теб. Той каза, че усеща скритата Алфа, която се крие в теб и, че искаш да я освободиш. - не знаех как да реагирам на това.
- Защо баща ми е алфа, а ти не си? - попитах.
- Алфа може да се появи само в семейство където преди е имало такава. В моето сме само Бети, невъзможно е. Очите на Алфа са червени, символ на неговото величие.
- Значи аз мога да съм Алфа. - яко.
- Деймън е убеден ,че си. - охх този Деймън.
- Защо си сигурен в неговите думи.- та той беше луд.
- Преди беше част от най-силната глутница на света. Обучаван е по специален метод и знае много, но беше прогонен от глутницата, защото разкрива тайната прекалено често, той просто не може да мълчи. Тогава баща ти го прие при нас.
- Ами баща ми, защо избяга? - дано не е заради мен.
- Защото смята, че не може да те ухапе. Има много тежко минало и по-добре да не ти го разказвам аз, ще е най-добре да го накараш да ти разкаже като се видите.
- Значи ще се видим, от къде си сигурен, че ще се върне. - стана ми по - добре.
- Веднага ще дотича като разбере какво съм направил...по-скоро какво ще направя.
- И какво ще направиш? - повдигнах вежди.
- Ще ти покажа защитната си реакция.- какво приказваше този.
- Кое?
- Ще ти покажа пълна трансформация. По някое време сигурно ще си помислиш, че се опитвам да те убия ,но това е просто защитна реакция, всичко е в мозъка ти. Ще видиш огромно чудовище, което ти се нахвърля, опитва да те захапе, но знай, че аз просто стоя на едно място, а ти си го представяш. Самата трансформация кара всеки, на когото нямаме пълно доверие да си мисли, че го напада чудовище от всички страни. Когато се доверим на някого защитата ни спада и ако станем глутница, изчезва. Баща ти си има причини да не позволява да научиш нищо за нас, сигурен съм, че ще се ужаси като разбере, че си видяла пълна трансформация и ще се появи, за да ме пребие.- Това беше много информация за мен, направо не го асимилирах.
- Как ще го убедиш да ме превърне, ако преди това те намрази.- попитах, опитвайки да разкарам мъглата от главата си.
- Трябва ти да го убедиш. Ако преценката на Деймън е правилна ще го направиш, защото ще приемеш превръщането, което ще ти покажа и ще поискаш да станеш химера. Баща ти ще трябва да те изслуша, а ти да го убедиш.- започна да ми идва в повече.
- Ти ли ще се трансформираш?- попитах го.
- Не знам, по принцип Дан има най-голям контрол над защитата си, но него го няма. Ще съм аз или Сара. Както ти решиш.
- Все ми е тая.- просто исках да го видя.
- Знаеш ли, много хора припадат като ни видят как го правим, а веднъж едно дете умря, виждайки Деймън. На него му харесва да показва защитната си реакция, истински изрод е, добре, че не се наложи да видиш него. При пълна трансформация се чупят всичките ни кости, за да се превърнем във двуметрови вълци, това е най-голямата болка на света, но с времето свикваме. Болката никога не намалява, но тялото свиква да се превръща. Така разгръщаме пълния си потенциал и сила. Можем и да се превръщаме бързо, но всъщност го могат много малка част от нас. Тогава няма защитна реакция, но сме много слаби и оставаме вълци за много кратко време. - направо ми идваше да се гръмна, какво по дяволите беше това.
Докато ми разказваше се движихме през гората, докато изведнъж пред нас не се появи асфалтиран път. Наистина много се изненадах защото тук бяхме много далече от град или село и нямаше никакъв смисъл да има асфалт.
- Ако се чудиш това е пътя за обежището. Само нашата глутница  знае за него, а останалите хора дори не могат да стигна до този път.  - внесе яснота Стивън.
Навлязохме под земята в някакъв тунел, в него нямаше никакво осветление и беше много тъмно, най - вероятно разчитахме само на вълчото зрение на Стивън . Движихме се в пълна тъмнина около 20 минути докато не излязохме на някакъв паркинг.
Беше закрит и имаше около двадесет коли. Беше много странно, паркинг с коли насред гората.

ОМГ, реших да редактирам книгата и, стигайки до тази глава се замислих колко съм била гениална.
Обожавам тази глава 😍😍😍