Мади 🐺 🌒 🐺

Гледна точка на Даниел

-Ало - казах леко притеснено, дано не се е случило нещо лошо.
- Здравей Дан имам сериозен въпрос за теб.- чух леко подсмихващия се Деймън от другата страна на телефона.
- Какво се е случило?- мразех да не знам какво става в собствената ми глутница.
- Група хлапаци на двеста метра от къщата на езерото.- колко пъти съм им казвал какво да правят в такъв случай!? Той май наистина не е добре с главата.
- Знаеш какво трябва да направите. Казах ви да се обаждате само при спешни случаи, по дяволите! - казах го с гласът на Алфа.
- Добре, добре и Джоунс каза същото, но аз си мислех, че поне може да се нахраним. Само четирима са Дан, пък и са ни дошли право в бърлогата, защо да не се позабавляваме, а после ще ги пуснем. - вече се смееше съвсем открито.
- Можеш да го духаш, Деймън! Заповядах да се допитвате до Джоунс и да спазвате правилата. А ти защо ми се обаждаш по дяволите? ЗАПОВЕДТА БЕШЕ ЯСНА.- повиших тон с гласът на Алфа и му затворих телефона. Знам, че му е забавно да ме дразни, както и всеки друг, но знам и, че заслужава да е в глутница, затова и го търпя вече трети месец. Ще трябва да го накажа за този разговор. Най - вероятно просто ще го нападна като се видим и ще му смачкам вълчата физиономия. Това е типичното наказание за неподчинение. Най-важното е да запазя тайната от дъщеря си, но имам чувството, че тя вече е научила някак си. Още не бяхме стигнали в града,а празноглавият идиот ми звъни за тъпотии. Сега ако Мади започне да задава въпроси за членовете на глутницата ще е върхът на айсберга. Не трябваше да говоря с него пред дъщеря си, това беше ясно. Този разговор беше грешка, поне да бях излязъл навън. Мисля, че дори го напсувах по телефона проклетия идиот. Дано да не е така, защото се очертавах като най-лошия баща, а още не сме се прибрали. При най-добрите обстоятелства ще стигнем утре по обяд и тогава ще мога да оставя детето, отивайки при глутницата. Тогава ще се успокоя. Нима пътуваме от...със сигурност прекалено дълго. Най-вероятно е гладна. Как не се сетих, май наистина не ставам за баща.
- Ще спрем на най-близката бензиностанция за храна и тоалетна.-съобщих ѝ аз.
- Добре - май не очакваше, че ще проговоря. Но това, което знам за тийнейджърите е, че със сигурност не обичат да ги разпитват и да им се бъркат в личното пространство. Макар че исках да разбера до колко си спомня разговора ѝ с Алън когато е била на четири, не исках да я притискам, а още по-малко да се издам. Също ми беше много интересно защо си е помислила, че полицаят е  върколак. Това наистина беше интересно. А пък и онова куче... Рафи. Как Ния се е съгласила на такова нещо в къщата си? Явно Мади я е убедила, очевидно доста трудно. Знам, че откакто ме видя е просто невъзможно да поиска каквото и да е нещо свързано с вълци в къщата или около дъщеря си. Да сам си бях виновен, че реших да ѝ кажа истината, но ако тя го беше приела...няма смисъл да мисля за това. Няма как да върна времето. Пък и нали си имам прекрасна глутница, а сега отново съм с дъщеря си.
- Пристигнахме.-съобщих аз.
-Аха - отговори ми тя.
Влязохме вътре, а аз се насочих към храната.
- Ще отида до тоалетната.
-Добре.- купих четири големи сандвича и пържени картофи, също така и няколко снакса. Надявах се да ни стигне до края на пътуването и да не трябва да се бавим още. След малко Мади се появи и седна до масичката до мен. Подадох ѝ храната и тя започна да яде. Направих същото. От кога не бях ял нормална храна...
- Защо си взел толкова много храна? Едва ли ще изям повече от един сандвич.
- За изпът - отговорих спокойно.
- Добре.
-Нали не те притеснявам като ти говоря толкова.- попитах
- Пфф, та ние сме си казали едва няколко изречения за последните осем часа. Направо устата ми пресъхна от мълчане. - нима искаше да си говорим?
- Искаш ли да говорим за нещо? - попитах учудено.
- Да, защо не. - получих спокоен отговор, явно не се шегуваше.
- За какво ще говорим.- исках да я питам много неща, но просто не знаех как да повдигна темата. Свикнал съм с общото съзнание на глутницата и да ме разбират веднага като си помисля за нещо.
- Не знам. Искам да те опозная. Разкажи за себе си .- какво искаше да ѝ разкажа сега?
- Питай нещо -  изтърсих.
- Тренираш ли?- попита ме.
- Не ,откъде го измисли.- наистина от къде ѝ дойде. Забелязах, че гледа ръцете ми. Не бях първа младост, но със сигурност изглеждах добре. От толкова тренировки с глутницата бях натрупал освен умения и мускулна маса. - Да ходя на фитнес - казах след малко. Бях забравил за момента.
-Аха - тук със сигурност се издъних. Много ясно, че няма да ми повярва. - Защо не си си взел яке,навън е доста е студено?- дори не се бях сетил за яке. Та аз никога не обличах яке. Все пак не ми ставаше студено.
- Свикнал съм на студа до такава степен, че вече не го усещам толкова. Пък и не обичам да нося якета.- тя ме погледна изпитателно. За пореден път си помислих, че знае нещо повече.
Попита ме още няколко въпроса и накрая се върнахме в колата. Заредих я и потеглихме. Не знам дали ми беше позволено да я питам нещо , но реших да рискува.
- Разкажи ми за себе си.- попитах аз.
- Какво да ти кажа? - засега добре.
- Не знам, какво обичаш да правиш?- Тя се замисли.
- Да чета главно. И да играя волейбол. - избягваше погледа ми, усещах, че ми няма доверие.
- Тренираш ли в училище?- реших да попитам.
- Не, мразя училище.- отговори бързо.
- Защо да го мразиш, та нали там имаш приятели.- учудих се.
- Нямам приятели. Това беше ново училище за мен, от предишните две ме изключиха. - ясно какво дете е била.
- Изключили са те!? - изненадах се- но защо?
- Лошо поведение, предполагам. Не ми се говори за това.- знаех си, че рано или късно ще го каже. Всички тийнейджъри не обичат да говорят за училище.
- Амиии, какво четеш- опитах да сменя разговора.
- Фантастика - по изражението ѝ разбрах, че се чуди дали да ми каже нещо. Пък и дишането ѝ се учести.- Неща за върколаци най-вече, а понякога и вампири.- беше мой ред да забързам дишането си.
- Добре, няма проблем.- наистина не знам как да говоря с нея.
- Това е добре, защото мама щеше да откачи ако знаеше от колко години се занимавам с глупости.
- Защо да откачи? - почти бях убеден, че тя не знаеше истината.
- Тя мразеше вълците и наистина се плашеше ако стане въпрос за вълци или върколаци. Беше я страх да не ме нападне вълк в гората. Явно това се дължи на преживяването ми като малка.- долових тъга в гласа ѝ когато говореше за майка си.
- Явно е така - разбира се, че аз бях виновен за страхът ѝ.- ти страхуваш ли се?
- Не, знам, че няма да ме нападнат.- беше сигурна в твърдението си.
- От къде знаеш, все пак са животни - исках да заговори за срещата си с вълка, но не знаех как да я накарам.
- Знам - замисли се.- когато го видях... вълкът в гората, когато бях малка се случи нещо - най-после.
- Какво стана?
- Проговори ми. - шибаният Алън- каза, че е там, за да ме пази, но повече не го видях. Не съм казвала на майка ми, за да не се притеснява, но съм сигурна, че ми проговори. Майка ми ми забрани да се доближавам до гората тогава.
- Била си малка, сигурно си си фантазирам, че ти е говорил, както си помисли, че полицаят е върколак. - опитах да защитя младия Алфа.
- Не си го измислих. Той не говореше, а някак свърза ума си с моя и ми изпрати думите си. Не беше обикновен вълк. Дори очите му бяха червени. Беше огромен. - знае прекалено много. Само да не бях прогонвал Алън.- А за това с полицая, правя го понякога, за да си представя какво ще стане ако някой е върколак, просто за забавление.
- Със всички ли го правиш?
- Почти.- дали го е направила и с мен.
- Ами с мен.- сърцето ѝ заби по- силно.
- Мхм - каза тихо и ме погледна.
- И какво става ако съм върколак? - рискувах прекалено много.
- Нищо - излъга.- мисля да се опитам да поспя - отклони темата
- Добре, няма да те притеснявам все пак е единадесет. Ако искаш хапни нещо ако си гладна.
- Не, но ще нахраня Рафи.
- Каза, че майка ти не харесвала вълци, тогава защо сте взели куче, което е одрало кожата на вълк? - попитах най - после.
- Аз я убедих. От тогава постоянно проучвам вълците и реших, че искам точно такова куче.
- Добре, беше ми интересно.
Тя нахрани кучето, а след това заспа, гледайки си телефона.