Мади 🐺 🌒 🐺

Загуба на контрол

Тичах като луда, гневът ме беше заредил с още енергия и сигурно бях пробягала стотина километра като вълк. Гората ми се струваше изключително мрачна и неприемлива, сякаш беше със същността на Деймън и ми се подиграваше. Имах чувството, че дърветата си шепнат каква глупачка съм, че се връзвам на глупави номера като това от по - рано днес. Междувременно беше завалял едър дъжд, който ме измори до кости и мигновено се покрих с лепкава кал. Клоните на дърветата се виждаха бегло и приличаха на призрачни сенки, които се опитват да ме стигнат със своите тънки и дълги клонести пръсти. Луната ме преследваше навсякъде, не се виждаше съвсем ясно, заради дъжда, но аз улавях светлината, която не ме оставяше намира, сякаш ме огряваше като прожектор, за да ме покаже слаба сред цялата публика от мрачни голи дървета, безмилостния дъжд и злия мрак. За щастие звездите не се намесваха и оставаха невидими зад облаците и едрите капки.
Продължих шеметното си бягство около още три часа, но се спрях когато усетих нещо странно, миризма. Беше нещо ново за мен, но и много отблъскващо, което се криеше зад мириса на човешка кръв. Бях вълк и за това не усещах нужда да се нахраня, но се досетих, че това бе капан, в който щях да падна ако бях продължила напред. Баща ми ми беше описал вонята на върбинка и вълче биле и мисля, че сега аз ги надушвах. Естествено, че ловците ще направят капан до някое село, в  което може да решим да се нахраним. Веднага се свързах с баща си, за да го попитам какво да правя. Не смеех да действам на своя глава, за да не объркам нещо.
-Тате. - разказах набързо какво се бе случило.
- Веднага се връщай и не се трансформирай в човек, защото кръвта ще те привлече. - беше истина, все пак не се бях хранила скоро.
Затичах обратно към къщите. Обратният път ми се стори адски дълъг, може би, защото бях погълната от страх да не ме заловят по някакъв начин. През цялото време поддържах връзка с татко. Прибрах се след около три часа и слава богу всичко си беше наред. Татко, Стивън и Сара ме посрещнаха, притеснени. Трансформирах се и се поуспокоих при мисълта, че съм отново с глутницата си.
- Добре ли си?- попита татко.
- Да, мисля, че всичко е наред, но съм много уморена. - признах.
- Искаш ли да поговорим за тренировката? - вълна от яд ме обля при споменаването ѝ.
- Не, отивам да си почина. - Не ми се говореше с когото и да е за това, но и не исках да си отивам вкъщи.
Помислих за място, на което мога да остана сама и да се успокоя. За място където ще ми е добре и няма опасност да се натъкна на Деймън или Майк. Рекичката и езерцата, разбира се това беше идеалното място за целта, а и Кевин да беше там, можех да поговоря с него, наистина той бе единствения с когото бих говорила точно сега.
Втурнах се натам без да го мисля. Когато стигнах се оказа, че съм сама. Минах покрай рекичката и се настаниха между езерцата, след като седнах и се поуспокоих се загледах във водата. През нощта езерата изглеждаха като бездънни и ледени, със сигурност не бяха толкова гостоприемни и изпълнени с живот, както през деня. Водните капки падаха във водата с бясна скорост. Цялата бях мокра и кална, но сега не ме интересуваше, исках почивка. След време се трансформирах във вълк и заспах.
Когато отворих очи видях, че Кевин беше допрял сивото си вълче тяло до моето сиво - черно. Учудих се на себе си как не съм го усетила по-рано. Станах, внимавайки да не го събудя, но не се получи.
- Какво става? - попита  мислено
- Нищо. - отговорих бързо и се трансформирах. Той последва примера ми и скоро двамата бяхме хора.
- Добре ли си, притесних се за теб? - поне на някой му пукаше.
- Добре съм, но съм мокра и мръсна. - слава богу беше спряло да вали. - и съм адски гладна. - бях пропуснала едно хранене и сега коремът ми къркореше от глад.
- Добре, ако искаш да отидем да се преоблечеш и изкъпеш и след това ще се нахраним. - предложи.
- По - добре първо да се нахраня, наистина имам чувството, че ще умра от глад, буквално. - а и не исках да виждам този, който ме победи и неговия учител, но не му го казах.
- Както искаш, съгласна ли си после да поговорим?- попита притеснено.
- Добре. - въздъхнах.
Насочихме се към най -близкото село. Кевин се опита да хване ръката ми докато тичаме, но аз не му позволих. Направо убезумявах от великолепната миризма на човешка кръв. Миришеше на нещо много сладко и много вкусно, нещо, за което копнеех. Забелязах, че съм изпредварила Кевин с около километър, но не можех да намаля, бях прекалено гладна. Не мислих за нищо, освен за плячката си, набелязах си човек, дори не забелязах мъж или жена е, но миришеше вкусно. Със все същата вампирска скорост навлязох в селото и му се нахвърлих. Захапах вената на врата и засмуках бясно.
Това беше най-приятното чувство на света, топлата, сладка течност, влизаща се в гърлото ми на големи струи. По едно време нещо ме хвана за рамото и ме изблъска от жертвата, нахвърлих му се, защитавайки своето. Усещах прилив на адреналин, запратих този, който ме отдели от кръвта в едно дърво и се обърнах към закуската си, но човекът го нямаше. За мое щастие видях друг  и без да губя време забих зъби във врата му. Почти го бях пресушила, когато нещо ме прободе в гърба, изкрещях от болка и започнах да се треса, трансформирайки се. Когато застанах на лапи и вече не исках кръв, осъзнах какво се случваше,  Кевин ме беше пробол с дългите си нокти, човекът, от когото току що се нахраних лежеше в безсъзнание на земята, а куп други хора крещяха и бягаха из селото.
- Съобщи на баща си! - заповяда ми и се втурна към изплашените хора. Кевин въздействаше на всеки по отделно да забрави, а аз, ужасена от себе си се свързах с татко и набързо му разказах.
След час татко, Сара, Стивън, Вероника и Кевин бяха въздействали на цялото село да забрави и бяха проверили за следи от ловци, но такива липсваха. За щастие двамата човека, над които загубих контрол бяха добре. Аз все още се чувствах ужасно зле от това, че замалко щях да убия.
Тръгнахме към къщите, но по средата на пътя татко спря и заповяда на всички освен мен да продължават. Когато станахме сами той проговори, видимо притеснен .
- Трябва да поговорим за днес!