Мади 🐺 🌒 🐺

Криеница

- Хайде, идвай. - тръгна без да ме чака.
- Идвам де. - настигнах го бързо.
- Е, какво мислиш, отдава ли ти се да си Алфа?- попита ме саркастично.
- Отдава ми се повече отколкото на теб! -  отвърнах грубо.
- Естествено, все пак ти си Алфа, за разлика от мен.- Деймън се загледа в нищото.
- Така е.- казах със самочувствие.
Той се затича през гората с вампирска скорост и много маневри. Разбира се аз изостанах и накрая го открих по миризмата в покрайнините на едно село, в което бяхме ходили и преди.
- Можех и аз да избера мястото, нали аз командвам?- намръщих се.
- Да, но да видим, аз съм по-силен от теб, по-бърз, по-маневрен, по-умен и баща ти ме остави да те тренирам така че...- ухили ми се.
- И как реши, че си по-умен? - заядох му се.
- Повярвай, знам повече от теб. - и това го караше да се държи като дете?
- Да защото си на колко на.... 35, естествено, че имаш повече опит. Да си умен означава да схващаш бързо нещата, а не какво си научил през годините! - изсъсках.
- Щом казваш, сега върви да се нахраниш.
Вече беше осем и половина сутринта и слънцето отдавна се беше показало. Имаше доста хора навън и затова работата ми беше по-сложна. Огледах обстойно района и забелязах, че едно момиче седеше самичко до другия край на гората, пазейки някаква си крава. Промъкнах се безшумно зад нея и тогава, когато реших, че никой не гледаше сложих едната си ръка на устата ѝ и започнах да се храня. Момичето ме блъскаше и се опитваше да се освободи, но аз бях по-силна. Направих го бързо, а след това ѝ въздействах да забрави и изчезнах, този път го направих чисто тоест за първи път не бях цялата в кръв. Щом се върнах при Деймън той веднага започна да се заяждаш с мен.
- Видя ли, че моите методи са правилните, хлапе!- ухили се.
- Млъквай! - не ми беше до това.
- Крайно време беше да го направиш без да се омацаш цялата. - не спираше да ме ядосва.
- Какъв ти е проблемът, ти въобще виждал ли си как се хранят младите химери? До преди малко бях с Том и едва не уби един човек, та той дори не може да спре сам! - изкрещях.
- Да, ... ти си много по-силна от него.- каза го с тих и сериозен глас гледайки към дърветата.
- Да така е?- спечелих този спор, или там каквото беше.
- Добре, искам да направим нещо ново.- погледна ме в очите.
- Какво? - за малко не му изкрещях
- Ще се трансформираме, а аз ще изтичам някъде в гората, след 15 минути ти трябва да тръгнеш да ме търсиш, ясно ли е?! - прекрасни сега и това.
- Пфу, поне няма да сме заедно. - изпуфтях саркастично.
- Това е част от тренировката, готова ли си? - попита.
- Да, нямам търпение да се разкараш.- наистина той беше човекът, с когото исках да съм най-малко.
- Недей така хлапе, не съм толкова лош.- Деймън се трансформира и изчезна сред дърветата. Последвах примерът му и се изправих на четири черни лапи. Докато чаках да мине времето се наслаждавах на слънцето беше невероятно топло за зима, направо си беше пролетно, а и дори се чуваха песните на някои пролетни птички, което ме караше да се чувствам прекрасно.
- Хайде малката, ела да видиш какво съм ти приготвил. - Чух мазният му глас.
Тръгнах по следата, но едва след няколко метра се обърках, въртях се около трийсетина еднакви дървета и не напредвах никак, сякаш ги беше обиколил всичките, а след това беше изчезнал безследно.
- Тук ли си? - реших, че се бе свил някъде между дърветата които обикалях.
- Не, на няколко километра от теб съм, но ти просто си прекалено глупава, за да схванеш как съм те изиграл.- усетих насмешката в гласът му и се ядосах, тогава започнах да обикалям отново, душейки всеки сантиметър от мястото. Точно щях да продължа към следващото дърво, когато нещо прихвана вниманието ми, миризма, не същата, но много подобна, изкачваща се по ствола на дървото. Тогава схванах беше се превърнал отново в човек и се беше изкачил нагоре. Трансформирах се и се качих на дървото, бодеше ми по ръцете и на няколко пъти се одрасках, но раните веднага заздравяваха. Следях миризмата му от едно дърво на друго, ту на земята, ту по дърветата, когато я изгубих отново. Този път се замотах яката, следата се виеше на пресекулки около един километър на север, а после се връщаше на същото място, минавайки покрай почти всички дървета. Трансформирах се ту вълк, ту в човек, но не разбирах какво се случваше с миризмата, обиколих короните на всички дървета в радиус от един километър, но миризмата се се връщаше на едно място, по земятя беше същото един километър и на същото място. Не стига, че сигурно съм се чудила какво се случваше около час, но и цялата бях в кал, почвата точно на това място беше изключително влажна, но си го обяснявах чрез огромният гьол, който се простираше на мястото.
- НЕ МОГА! - изкрещях в съзнанието на Деймън. След като беше минал половин час от застоят ми се бях отчаяла, но сега отчаянието се беше превърнал в яд.
- Хайде, хлапе ориентирай се, на къде мислиш че съм тръгнал? - само ме дразнене с насмешливия си глас.
- ОТ КЪДЕ ДА ЗНАМ, МИНАХА ДВА ЧАСА АЗ СИ ТРЪГВАМ?- този луд ли беше, на какво може да ми напомня една локва.
- НА НЯКОЯ ВОНЯЩА ЖАБА КАТО ТЕБ! - наистина гневът ми излезе извън контрол.
- Оу, чакай, чакай, не така, добре отиди до водата и я огледай.- изключи съзнанието си от моето.
Бях изключително ядосана, но все пак отидох до проклетата води и какво, нищо. Станах отново човек и просто легнах в калната земя. Стоях така около 15 минути без да помръдвам, а накрая след като се поуспокоих станах. Бях цялата в кал, но това не ме интересуваше, започнах да душа гората, но нищо, миришеше на живот, на диви животни, на Деймън, но отново не го открих. Тогава се върнах при онова езеро, но този път го приближих повече и се загледах във водата му. Видях нещо, което не бях виждала досега, от метър-два езерото изглеждаше мътно и тинесто, но отблизо водата му беше съвсем бистра, явно това беше някаква зрителна измама. Оглеждах се във водата и виждах образът си, а след това я докоснах беше ледена. Това ми напомни на нещо, на място ни с Кевин. Известно време се взирах във водата, когато ми просветна, нали Деймън ме беше попитал на какво ми напомня. Веднага се трансформирах и се свързах с него.
- Там ли си? - изпратих образ на рекичката и езерцата.
- Провери сама.
Щях да тръгна да се връщам към къщите, а след това да тръгна към мястото, но Деймън се обади.
- Ориентирай се по почвата, намираш се съвсем близо до мястото, просто трябва да разбереш къде е по-влажно и къде по-сухо. - упъти ме.
Застанах до самото езеро и започнах да опипвам почвата с лапи и да я душа. Накрая схванах какво има в предвид и се запредвижвах по най-важната част на почвата. Движих се така известно време, когато осъзнах, че се връщам към селото. Разбира се, сега прихванах миризмата на Деймън, беше до крайните къщички и се отклоняваше в друга част на гората. Тичах по следата, докато мястото не ми стана познато и не разбрах къде съм.
Отидох до самата рекичка, заобиколена от куп малки езерца и видях Деймън да си стои най-спокойно там.
- Вече стана обяд, хлапе. - погледна ме намръщено, а аз се трансформирах в човек.
- Какво правиш тук по дяволите, той може да дойде всеки момент?!- изкарах си гнева.
- И да си помисли, че си ми показала мястото, о да това ще бъде супер. - засмя се, а аз се изплаших да не би да стане точно това.
- Млъквай, да се махаме оттук! - заповядах.
- Добре, щом те е страх. - това ме кара да искам да го убия за пореден път.
- НЕ МЕ Е СТРАХ! -  озъбих му се с червени очи. Да беше ме страх Кевин да не ни види тук, но не исках да си го признавам пред него.
- Естествено, сигурно и ще кажеш, че днес не си научила нищо, а?- Изгледа ме изпитателно.
- Оф, я млъквай!- скарах му се и се стрелнах към къщите ни. Естествено, че днес бях научила много, но нямаше шанс да му го кажа. Наистина подобрих уменията си по ориентация и се научих да използвам по-добре сетивата си.