Като малки си мислехме, че като пораснем, ще открием истинското си Аз и ще успеем на пълен потенциал да покажем на света кои сме ние наистина. Така е, нали? Най-накрая щяхме да бъдем независими и щяхме да имаме света в свои ръце.
Но успяхме ли? Превърнахме ли се в това, което трябваше да бъдем?
Или просто кулата ни от очаквания се срути в мига, в който се сблъскахме със суровата реалност, в която живеем?
Когато започнахме да мразим тялото си, с което сме родени и да го подлагаме на изпитания. Отказвахме да се храним, само защото някои ни беше казал, че сме дебели. Молехме се за перфектното изваяно тяло, което трябваше да ни накара да се чувстваме горди, въпреки безбройните лишения и последствия.
Когато прехвърлихме психическата си болка във физическа, за да я приемем по-лесно и по кожата ни се появиха белези.
Когато се поглеждахме в огледалото сутрин и имахме нуждата да сложим един килограм грим върху лицето си, за да имаме самочувствието да излезем навън...без да осъзнаваме, че така само скривахме естествената си красота. Когато предразсъдъците ни бяха по-силни от самите нас.
Когато за да бъдеш приет трябваше да изглеждаш като супермодел, а характера оставаше на заден план.
Онзи миг, в който решавахме, че би било по-добре да скрием мнението си от страх, че можем да бъдем съдени от начина си на мислене. Моментът, в който се налагаше да се преструваме и да играем роля, за да бъдем добре приети.
Онзи миг, в които решихме, че трябва да бъдем като останалите и покорно да ги следваме.
Да се превърнем в поредната безгласна марионетка, предоставяща живота си в ръцете на кукловода.
И това е тъжно.
YOU ARE READING
Mess
PoetryЖивотът ме направи една бъркотия от емоции. Оплитам се в собствения си хаос с всеки изминал ден и чувството е задушаващо. Но изкуството освобождава душата ми от болката и я превръща в нещо красиво. Това е мигът, в който се чувствам свободна. Думите...
