В черните води като катран.
Изгубена в собствения си позор.
Заседнала в болка, в капан.
Тялото ми е затвор.
Да се откажа ли от всичко?
Всичко, за което борих се.
Да загърбя ли това?
Да се освободя ли от оковите?
Все по-трудно ежедневието понасям.
Демонът заспал надига пак глава.
Върху мен самата наказания насаням.
Трябва, трябва да се спра.
Но да търпя не мога.
Всичко е непоносимо.
Със себе си съм прекалено строга.
Но лекарство за страданието не е открито.
Влизам в битка недостойна.
Нанасям удар и боли.
Разрушавам тази килия гнойна,
Докато тялото ми не спира да кърви.
YOU ARE READING
Mess
PoetryЖивотът ме направи една бъркотия от емоции. Оплитам се в собствения си хаос с всеки изминал ден и чувството е задушаващо. Но изкуството освобождава душата ми от болката и я превръща в нещо красиво. Това е мигът, в който се чувствам свободна. Думите...
