Там някъде, в далечината,
над хоризонта обширен,
където очите още не достигат
отново се подава скришом
слънце срамежливо.
Още сънено,
с одежди от отминалата вечер,
в облаци забулено изгрява,
но бавно-бавно, плахо, ведро
своя огнен път в небето си проправя.
То блести, сияйе, във води от злато
своята целувка топла отразява,
а лъчите му докосват нежно
души угаснали, от мрак пленени
и мигом с утринна надежда ги дарява.
YOU ARE READING
Mess
PoetryЖивотът ме направи една бъркотия от емоции. Оплитам се в собствения си хаос с всеки изминал ден и чувството е задушаващо. Но изкуството освобождава душата ми от болката и я превръща в нещо красиво. Това е мигът, в който се чувствам свободна. Думите...
