Животът ме направи една бъркотия от емоции. Оплитам се в собствения си хаос с всеки изминал ден и чувството е задушаващо. Но изкуството освобождава душата ми от болката и я превръща в нещо красиво.
Това е мигът, в който се чувствам свободна.
Думите...
Може би ще съм такава и днес, и утре, дори и след години. Ще пропадам все по-дълбоко в дебрите на тишината. Там където самотата пази спомените за тъгата, в която се удавих. Виках, давех се, проклинах! От глътка въздух имах нужда само, ала помощта ме най-презрително подмина, хилейки ми се през рамо. А аз потънах в океана черен, душата си оставих на вълните да отмие. Себе си най-безсрамно изоставих насред нищото да гния. Водата ме изхвърли грубо на брега, на пясъка горещ. Със себе си ми се наложи да се боря за спасение, за въздух свеж. Но нещо в този миг се промени. Промених се аз, както и света. Парченцата на мойта призма се пречупиха, но под ъгъл грешен. Отворих своите очи мъртвешки и усетих кухина, където преди на нейно място беше ми сърцето. Но липсва вече то! Няма го, изчезна тъй безследно! Явно, че загубих нещо ценно. Но как ще го загубя, като никога не съм го притежавала? Сърцето ми - то беше тленно. Само част от тъжната измама, която съм била в главата си създала.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
