Вдишах бавно, но с доза отекчение.
Всичко си припомних,
спомените върнаха се като ехо,
откраднаха ми беглото успокоение.
Празнота налегна ме,
огледах се в празния си свят.
В него себе си видях
как сломих се, губейки търпение.
Забих поглед в тавана.
Бял е, твърде бял!
Пареща болка душата ми разяде.
Не чувствах нищо - само срам.
Потреперих като лист -
малко и за кратко.
Казват, че човек е мазохист,
ако болката за него има вкус на сладко.
И може би се пристрастих.
В началото бе страшно,
но красота в раздраната си плът открих.
Грешно е, но няма път за връщане обратно.
Да срещна отражението безплътно
в огледалото отказах.
Мазохистът в мен усмихна ми се мръсно.
Грешницата с ореол наказах.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
YOU ARE READING
Mess
PoetryЖивотът ме направи една бъркотия от емоции. Оплитам се в собствения си хаос с всеки изминал ден и чувството е задушаващо. Но изкуството освобождава душата ми от болката и я превръща в нещо красиво. Това е мигът, в който се чувствам свободна. Думите...
